Томас Харди - Тес от рода Д’Ърбървил

Тес нямаше нищо против танците, но тук нямаше намерение да танцува. Движенията на двойките ставаха все по-страстни, цигуларите зад осветения облак от време на време сменяха мелодията, като свиреха под магаренцето на цигулката или с обратната страна на лъка. Но това нямаше значение, задъханите танцьори не прекъсваха вихрения танц.

Ако сами не пожелаеха да се разделят, двойките си оставаха едни и същи. Смяната на партньор означаваше, че единият от двамата партньори още не е направил задоволителен избор, а по това време всички двойки се бяха подбрали по вкус. И ето че започна екстазът, сънят, в който чувствата са същината на света, а материята — случайно препятствие, което само може да ти попречи да се въртиш натам, накъдето желаеш.

Внезапно се чу глух шум — една двойка беше паднала и лежеше на пода с преплетени ръце и крака. Следващата двойка не успя да спре и се строполи върху нея. Над прострените фигури, сред общия прах, се вдигна нов облак прах, в който се различаваха сплетени ръце и крака.

— В къщи ще си платиш за това, любезни господине! — разнесе се женски глас откъм купчината тела — гласът на нещастната дама, чийто несръчен кавалер бе причинил катастрофата. Оказа се, че са млади съпрузи и в това нямаше нищо чудно, защото в Трантридж бе прието мъж и жена да танцуват заедно, докато между тях все още съществуват нежни чувства. Дори в по-късните години женените избягваха да канят ергени и моми, които може би вече са се разбрали помежду си.

От сенките на градината, зад гърба на Тес, се чу висок смях, който се сля с кискането в хамбара. Тя се озърна и видя червения връх на пура. Там стоеше Алек д’Ърбървил. Той й кимна и тя с неохота се приближи до него.

— Е, моя красавице, какво правиш тук?

Тя бе така уморена от напрегнатия ден и дългия път, че сподели тревогите си с него. Още като се срещнали, тя очаквала приятелите й да си тръгнат за дома, тъй като я било страх да върви сама в тъмното.

— Но, изглежда, няма никога да си тръгнат, та смятам да не чакам повече!

— Разбира се, че няма да чакаш. Днес аз дойдох само с един оседлан кон, но ела до „Лилията“ — ще наема кола и ще те закарам до дома.

Макар и поласкана, Тес не се бе отърсила от своето първоначално недоверие към него и въпреки късния час предпочиташе да се върне у дома пеша с другите работници от фермите.

Тя отговори, че му е много благодарна, но не иска да го безпокои:

— Казах им, че ще ги чакам, и сега няма как.

— Чудесно, госпожице Независимост! Както искате… В такъв случай и аз няма да бързам… Господи, какъв прах вдигат вътре!

Той не се беше показал на светло, но неколцина от селяните го забелязаха. Присъствието му ги накара да преустановят танците и да помислят върху това как бързо лети времето. Щом той запали нова пура и се отдалечи, хората от Трантридж започнаха да се отделят от работниците, дошли от други села, и се приготвиха да си вървят заедно. Те събраха вързопите и кошниците си и след половин час вече се клатушкаха по уличката, която водеше нагоре по хълма към домовете им.

Трябваше да извървят три мили по сух бял път, който на лунната светлина изглеждаше още по-бял. Като вървеше сред тълпата ту с тоя, ту с оня, Тес забеляза, че свежият нощен въздух бе подействувал на мъжете, които бяха пийнали повечко, и те залитаха и криволичеха. Някои от по-лекомислените жени също не се държаха здраво на краката си. Това бяха мургавата и мъжествена Кар Дарч, по прякор „Дама Пика“, доскорошна фаворитка на д’Ърбървил, сестра и Нанси, по прякор „Дама Каро“, и младоженката, която падна с мъжа си. Ако за дребнавия трезвен човек те изглеждаха обикновени и недодялани същества, на себе си те гледаха съвсем другояче. Те крачеха по пътя с чувството, че се носят във въздуха, обладани от оригинални и дълбоки мисли, и че самите те и природата наоколо им образуват едно цяло, в което всички части хармонично се допълват една друга. Те бяха така величествени, както луната и звездите над тях, а луната и звездите бяха сияйни като тях.

Тес обаче имаше горчив опит от пиянството на баща си. Затова състоянието на приятелите й развали цялото удоволствие, което й доставяше пътешествието на лунна светлина. Все пак по споменатите по-горе причини тя не се отдели от компанията.

По откритото шосе те се бяха движили разпръснато, но сега пътят им водеше през вратичка в оградата на една ливада и тъй като водачът не успя да я отвори, те се събраха накуп.

Начело вървеше Кар — Дама Пика. Тя носеше кошница с бакалски стоки за майка си, някои галантерийни стоки за самата нея и други покупки за цялата седмица. Кошницата беше голяма и тежка. За по-удобно Кар я бе сложила на главата си и кошницата застрашително се клатеше, докато собственицата й вървеше с ръце на кръста.