Томас Харди - Тес от рода Д’Ърбървил

Тя тревожно пое дъх, неспокойно се завъртя на седлото, погледна в далечината и прошепна:

— Не знам… Аз… Как мога да кажа „да“ или „не“, когато…

Той разреши въпроса, като я обгърна с ръце така, както искаше, и Тес повече не протестира. Така те продължиха бавно напред. Изведнаж Тес се сети, че бяха яздили безкрайно дълго, много по-дълго, отколкото траеше краткото пътуване от Чейзбъра, макар че се движеха с бързината на пешеходец. Освен това тя забеляза, че вече не бяха на твърдата настилка на пътя, а на обикновена пътека.

— Но къде сме! — възкликна тя.

— Минаваме през гора.

— Гора ли? Каква гора? Та ние съвсем сме се отклонили от пътя!

— Част от Ловния парк — най-старата гора в Англия. Нощта е вълшебна и защо да не продължим малко ездата?

— Как можете да сте толкова коварен! — полушеговито, полуизплашено каза Тес и се освободи от прегръдките му, като разтвори пръстите му един по един, макар че рискуваше да се свлече от коня. — И то точно когато ви оказах такова доверие и се стараех да ви доставя удоволствие, защото мислех, че съм ви обидила, когато ви блъснах. Моля, свалете ме от коня и ме пуснете да си вървя у дома.

— Не можеш да си отидеш, мила, дори и да нямаше мъгла. Ако искаш да знаеш, намираме се доста далеч от Трантридж и в тая гъста мъгла можеш да се луташ с часове сред дърветата.

— Няма значение — упорствуваше тя. — Свалете ме, моля ви! Не ме интересува къде сме! Пуснете ме да сляза, моля ви, сър!

— Добре! Ще те пусна да слезеш, но само при едно условие. След като те доведох на това затънтено място, аз се чувствувам отговорен за твоето завръщане у дома, независимо от това какво мислиш ти. Съвсем невъзможно е сама да се върнеш в Трантридж, защото, да ти кажа истината, мила, поради мъглата самият аз не знам къде се намираме. Ако обещаеш да чакаш при коня, докато мина през храстите и намеря път или къща, за да се ориентирам, веднага ще те сваля. Като се върна, ще ти кажа накъде да вървиш и ако настояваш да ходиш пеш, то си е твоя работа. Ако пък искаш, можеш да яздиш.

Тя прие тези условия и се смъкна от коня, но не преди той да успее да открадне бърза целувка. Д’Ърбървил скочи от другата страна.

— Сигурно трябва да държа коня — каза тя.

— О, не, не е необходимо — отговори Алек, като милваше задъханото животно. И без това днеска му дойде много.

Той обърна коня към храстите и го завърза за един клон, а за нея приготви нещо като гнездо в дебелия пласт сухи листа.

— А сега сядай там — каза той. — Листата още не са поели влага. Само наглеждай коня — това е достатъчно.

Алек се отдалечи на няколко крачки от нея, но се върна и каза:

— Между другото, Тес, от днес баща ти има нов жребец. Някой му направил подарък.

— Някой ли? Вие?

Д’Ърбървил кимна с глава.

— О, колко сте добър! — възкликна тя с болезненото чувство, че е принудена да му благодари в този момент.

— А децата получиха играчки.

— Не знаех, че сте им изпращали такива неща — прошепна тя дълбоко трогната. — По-добре да не бяхте го правили!

— Защо, мила?

— О, така се стеснявам!

— Теси, сега не ме ли обичаш поне малко?

— Благодарна съм ви — призна тя с неохота. — Но страхувам се, че не…

Тя внезапно разбра, че всичко това е резултат на неговата страст към нея, и се натъжи. От очите й се търколи сълза, след нея втора и тя избухна в ридание.

— Не плачи, мила, скъпа моя! Седни и ме чакай да се върна!

Тя послушно седна върху купа листа, които той бе събрал, и леко потрепери.

— Студено ли ти е? — попита той.

— Не много — малко!

Той я докосна с пръсти, които потънаха като в пух.

— Та ти си облечена само с тази лека муселинена рокля, защо така?

— Това е най-хубавата ми лятна рокля. Когато тръгвах, беше много топло и не знаех, че ще яздя посред нощ.

— През септември нощите са хладни. Чакай! — Той свали лекото палто от гърба си и нежно я загърна. — Ха така — сега ще се постоплиш — продължи той. — А сега, моя красавице, почини си. Скоро ще се върна!

Като закопча палтото около раменете й, Алек се гмурна сред паяжината от мъгла, която бе изтъкала воала между дърветата. Тес чу шумоленето на клоните, когато той се изкачваше по близкия склон, после този шум намаля, сякаш подскачаше птичка, и най-сетне съвсем заглъхна. Луната залязваше, бледата светлина намаля и Тес потъна в мечти, седнала върху листата, гдето я бе оставил Алек. Мракът я погълна.

В това време Алек д’Ърбървил изкачваше склона. Той наистина не знаеше в коя част на Ловния парк бяха попаднали. Всъщност, за да остане по-дълго с нея, той бе яздил съвсем без посока в продължение на повече от час, като свръщаше по всяка пътека, която му се изпречваше, и обръщаше повече внимание на осветената от луната Тес, отколкото на който и да е друг предмет. Изтощеното животно се нуждаеше от почивка и той не бързаше да намери пътните знаци. Като се изкатери по склона на съседната долина, той излезе на шосе, чиито очертания му бяха познати, и това разреши въпроса за тяхното местонахождение. Д’Ърбървил се върна обратно, но сега луната бе слязла съвсем ниско и поради мъглата, макар че зората не бе далеч, гората бе обвита в непрогледна тъмнина. Той бе принуден да се движи с протегнати напред ръце, за да се предпазва от клоните, и скоро разбра, че е невъзможно да се върне направо на мястото, откъдето бе тръгнал. Обикаляйки нагоре-надолу в кръг, той най-после чу близо до себе си лекото помръдване на коня. Неочаквано кракът му закачи ръкава на палтото, с което бе наметнал Тес.