Томас Харди - Тес от рода Д’Ърбървил

— Защо се измъкна така тайно? — с упрек запита задъханият д’Ърбървил. — И то точно в неделя сутрин, когато всички спят. Случайно открих, че си избягала и препусках като луд да те стигна. Я погледни кобилата! Защо си отиваш по такъв начин? Знаеш, че никой не би те спрял. И защо имаше нужда да се мъчиш пеша и да мъкнеш такъв тежък багаж. Бързах като щур, само и само да те закарам с колата, ако не пожелаеш да се върнеш, разбира се.

— Няма да се върна! — каза тя.

— Така си и мислех. Добре тогава, качвай кошницата и да тръгваме с колата.

Тя равнодушно сложи кошницата и вързопа си в двуколката, после се качи и седна до него. Тес сега не се страхуваше от д’Ърбървил и именно това доверие към него бе причина за нейното нещастие.

Д’Ърбървил машинално запали пура и те продължиха пътя си. Говореха малко и за най-обикновени неща около тях, без да влагат никакви чувства в разговора. Алек съвсем бе забравил за по-раншните си опити да я целуне насила, когато рано през лятото се возеха по същия път, само че в обратна посока. Но тя помнеше и затова сега седеше неподвижна като кукла и отговаряше на забележките му само с „да“ и „не“. Като изминаха няколко мили, пред тях се показа горичката, зад която лежеше Марлот. Едва тогава по неподвижното й лице се изписа леко вълнение, а по бузите й се търкулнаха няколко сълзи.

— Защо плачеш? — студено запита той.

— За нищо. Помислих си само, че там съм родена — промълви Тес.

— Нали все трябва да се родим някъде?

— Иска ми се хич да не се бях раждала — там или където и да е.

— Глупости! Щом не искаше, защо дойде в Трантридж?

Тес не отговори.

— Не дойде от любов по мене я. В това мога да се закълна.

— Вярно е. Ако бях дошла от любов по тебе, ако въобще някога съм те обичала искрено, ако все още те обичах, нямаше така да се мразя и презирам за своята слабост. За кратко време бях заслепена от тебе, и толкова!

Той сви рамене, а тя продължи:

— Когато разбрах истинските ти намерения, беше вече късно.

— Всяка жена казва това.

— Как смееш да ми говориш такива думи! — изкрещя Тес. Тя се обърна стремително към него, а очите й блеснаха, защото в тях се събуди заспалият силен дух, с който му предстоеше да се запознае по-отблизо. — О, господи! Бих могла да те изхвърля от колата. Никога ли не ти е идвало наум, че това, което всички жени казват, някои от тях го и чувстват?

— Добре де, добре — каза той, като се засмя. — Съжалявам, че те оскърбих. Признавам, виновен съм. — С известна горчивина в гласа си той продължи: — Само че няма защо вечно да ми го натякваш. Готов съм да платя до грош. Знаеш, че вече няма нужда да работиш по нивите и мандрите. Знаеш, че можеш да се обличаш в най-хубави дрехи, а не както напоследък, като че ли заплатата не ти стига да си купиш дори една панделка.

Тес леко сви устни, макар че презрението не бе свойствено на нейната импулсивна, широка душа.

— Казах ти, че нищо повече няма да взема от тебе — не мога. Ако продължи така, ще бъда напълно във властта ти, а аз не искам.

— Ако човек съди по обноските ти, ще помисли, че не само си истинска и безспорна д’Ърбървил, но отгоре на това и принцеса — ха, ха! Добре, мила Тес, повече нямам какво да ти кажа. Сигурно съм лош човек — много лош. Лош се родих, лош живях и по всяка вероятност лош ще си умра. Но кълна се в пропадналата си душа, че вече никога няма да ти причиня зло, Тес. А в случаи на непредвидени обстоятелства — сещаш се какво имам пред вид, нали? — при най-малка нужда и най-малки трудности, драсни ми няколко реда и веднага ще получиш, каквото желаеш. Може би няма да съм в Трантридж — отивам за известно време в Лондон, защото не мога да понасям старата, — но ще наредя да ми препращат писмата.

Тес му каза, че не желае да я придружава повече и те спряха точно пред горичката. Д’Ърбървил скочи на земята, свали я на ръце от колата и постави вещите й до нея. Тес му се поклони леко и за момент погледите им се срещнаха, после тя се обърна, за да вземе багажа си и да тръгне.

Алек д’Ърбървил извади пурата от устата си, наведе се към нея и каза:

— Няма да си отидеш току-така, нали, скъпа? Ела!

— Както желаеш — безразлично отвърна тя. — Виждаш ли как си ме възпитал?

Тя се обърна и повдигайки лице към неговото, застана като мраморна статуя, докато той я целуваше по бузата — хем така, колкото да се каже, хем като че ли страстта му не бе съвсем угаснала. Докато Алек я целуваше, погледът на Тес се рееше по най-отдалечените дървета, сякаш тя не съзнаваше какво прави той.