Томас Харди - Тес от рода Д’Ърбървил

— О, мамо, мамичко! — извика измъчената девойка и така развълнувано се обърна към майка си, сякаш сърцето й щеше да се пръсне. — От де да зная! Та аз бях дете, когато напуснах тази къща преди четири месеца! Защо не ми каза да се пазя от мъжете? Защо не ме предупреди? Богатите дами знаят как да се пазят, защото четат романи, в които пише за тия неща, а аз нищо не знаех и ти не ми помогна!

Майка й омекна.

— Мислех, че ако ти разкажа за любовта му и до какво тя може да те доведе, ще се държиш отвисоко и ще изтървеш късмета си — промълви тя, като избърса очи с престилката си. — Явно е, ще трябва да се примирим с това положение. Станалото — станало, но занапред — каквото бог даде!

Мълвата за завръщането на Тес Дърбифийлд от чифлика на нейните мними роднини се разнесе из енорията — ако думата „мълва“ не е прекалено претенциозна за място, което заема една квадратна миля. Следобеда няколко млади момичета от Марлот, съученички и познати на Тес, дойдоха да я посетят, облечени в най-новите си дрехи, колосани и изгладени, както се ходи на гости при човек, спечелил забележителна победа (както те предполагаха). Те насядаха в кръг в стаята и заразглеждаха Тес с голямо любопитство поради факта, че този далечен братовчед, мистър д’Ърбървил, се бе влюбил в нея. Този човек не беше съвсем от техния край, но славата му на безстрашен любовник и покорител на сърцата бе проникнала извън границите на Трантридж. Това правеше положението на Тес опасно и събуждаше у тях много по-голямо любопитство, отколкото ако нищо не я заплашваше.

Интересът им към нея бе толкова голям, че по-младите момичета зашепнаха, когато тя бе с гръб към тях:

— Колко е красива! И как й прилича тази нова рокля! Сигурно струва страшно много пари и е подарък от него…

Тес, която се пресягаше да вземе приборите за чай от бюфета в ъгъла, не чу тези коментари. Ако ги бе чула, тя скоро щеше да разубеди приятелките си. Джоана обаче чу всичко и простодушната й майчинска суета, изгубила надежда за сполучлив брак, се опиваше от мисълта за блестящ флирт на дъщеря й. Общо взето, тя се чувствуваше удовлетворена, макар че такъв ограничен и краткотраен триумф навреждаше на реномето на дъщеря й — какво пък, работата все още можеше да свърши с брак. Затова в отговор на тяхното възхищение тя покани гостите си на чай.

Брътвежът им, смехът им, добродушните им намеци и преди всичко проблясъците на завист повишиха настроението на Тес. Към края на вечерта тяхното възбуждение зарази и нея и тя почти се развесели. Каменната суровост на лицето й изчезна, походката й стана лека както по-рано, красотата й блесна с цялата си сила.

Понякога тя лекомислено отговаряше на въпросите им с чувство на превъзходство, сякаш признаваше, че опитът й в областта на ухажването е наистина достоен за известна завист. Но както казва Робърт Саут, тя бе така малко „влюбена в собствената си гибел“, че илюзията бе краткотрайна като светкавица — скоро студеният разум отново се надсмя над мимолетната й слабост и тя пак се вглъби и изпадна в равнодушие.

Зората на новия ден й донесе униние, защото неделята бе свършила и бе дошъл понеделник — нямаше вече нови дрехи, шумните и весели гости си бяха отишли и тя се събуди сама в старото легло, а невинните деца дишаха спокойно до нея. Вместо възбуждението от завръщането, което предизвика такъв голям интерес, пред нея се изправи дългият каменист път, по който й предстоеше да върви без помощ от никого, без съчувствие почти у никого. Тя бе така потисната, че й се искаше земята да я погълне, да легне в гроба.

Изминаха няколко седмици и Тес се посъвзе дотолкова, доколкото бе необходимо да отиде на черква в неделя сутрин. Тя обичаше да слуша старите песни и псалми и да пее Утринния химн заедно с хора. При тази нейна вродена любов към песента, наследена от любовта на майка й към баладите, и най-простата музика проникваше в цялото й същество и понякога сякаш разкъсваше сърцето й.

За да избегне, доколкото е възможно, погледите на хората (по причини, които за сега бяха известни само на нея), както и ухажванията на младежите, тя тръгваше, преди да забият камбаните, и сядаше отзад под галерията, до стената, където идваха само стари мъже и жени и където сред най-различни вехтории и църковни принадлежности се търкаляше носилката за изнасяне на мъртъвци.

Енориашите идваха по двама, по трима, нареждаха се пред Тес, постояваха около минута с наведени глави, сякаш се молеха (макар че не бе така), след това сядаха и се оглеждаха. Когато започнаха химните, случи се така, че избраха една от нейните любими песни — старата песен за два гласа „Ленгдън“, — но тя не знаеше името й, макар че силно желаеше да го научи. Тя си мислеше колко странна и божествена е властта на композитора. От гроба си той успяваше да развълнува момиче като нея, което никога не бе чувало името му и никога нямаше да узнае какъв е бил той, и да го преведе през редица чувства, които той бе изпитвал.