Томас Харди - Тес от рода Д’Ърбървил

По-малко или повече другите жени извършваха същите движения като Тес. След всеки вързан сноп целият орляк се приближаваше подобно на танцьорки в кадрил и всяка изправяше снопа си до другите, докато се образува кръстец от десет или дванадесет снопа.

Те отидоха да закусят, след това се върнаха и работата закипя отново. Наближи единадесет часът. Ако някой наблюдаваше Тес, щеше да забележи, че без да спира работа, тя често поглежда в очакване към гребена на хълма. Точно в единадесет откъм стърнището иззад хълма се показаха главичките на група деца на възраст от шест до четиринадесет години.

Тес леко се изчерви, но продължи да работи.

Най-голямото от децата — момиче, наметнато с триъгълен шал, който се влачеше по стърнището — носете на ръце нещо, което на пръв поглед приличаше на кукла, но се оказа, че е бебе, увито в дълги дрехи. Друго от децата донесе нещо за хапване. Жетварите прекратиха работа, взеха донесеното ядене и седнаха край една купчина снопи. Те започнаха да се хранят, а мъжете щедро наливаха бира от една глинена стомна и чашата минаваше от ръка на ръка.

Тес Дърбифийлд бе от тези, които последни спряха да работят. Тя седна до края на кръстеца, като леко извърна лице настрани от другарките си. Когато се настани, един мъж с шапка от заешка кожа и с червена кърпа, втъкната в поясока, се протегна над кръстеца и й предложи чаша бира. Тес отказа. Щом разтвори кърпата с обеда си, тя повика голямото момиче и взе бебето от ръцете му. Момичето, доволно, че са го освободили от това задължение, отиде при съседния кръстец да си поиграе с децата. Изчервявайки се още повече, с полукрадливо и все пак смело движение Тес разкопча блузата си и започна да кърми детето.

Мъжете, които седяха най-близо до нея, деликатно извърнаха глави, а някои запушиха. Един от тях разсеяно и любовно милваше стомната, която вече не пускаше ни капка. Всички жени, с изключение на Тес, завързаха оживен разговор, като същевременно оправяха рошавите си, сплъстени коси.

Когато бебето се нахрани, младата майка го изправи на скута си и загледана в далечината, започна да го друса с мрачно равнодушие, граничещо с неприязън. После внезапно взе да го обсипва с целувки, сякаш никога не би могла да се отдели от него. При този буен порив на силни чувства, в който майчината любов така странно се преплиташе с ненавист, бебето се разплака.

— Обича си го тя, макар да разправя, че го мрази и че предпочитала и тя, и то да са в гробищата! — забеляза жената с червената фуста.

— Скоро ще престане да ги дрънка такива! — отвърна друга, облечена в кафява фуста. — Господи, с какво ли не свиква човек с време!

— Май мъчно са я кандърдисали. Една нощ миналата година чули ридания в Ловния парк и на някому нямаше да му се размине така лесно, ако хората бяха дошли навреме.

— И все пак много жалко, че не с друга, а точно с нея стана тая работа. Ама така си е, все с най-хубавите се случва! Грозничките могат да си живеят съвсем спокойно, а, Джени? — И жената, която каза тия думи, се обърна към друга жена от групата, на която епитетът „грозничка“ очевидно прилягаше добре.

Наистина жалко! Ако сега се вгледаше в Тес, дори и най-злият й враг не би могъл да мисли другояче за тази девойка с уста като цъфнала роза и с големи нежни очи, нито черни, нито сини, нито сиви, нито виолетови, а по-скоро отразяващи всичките тези нюанси, примесени с още десетки други. Човек можеше да ги различи, ако надзърнеше в гледците й. Около бездънните й зеници се разливаха сияния с най-различни багри и оттенъци. Тес би била почти безупречна жена, ако не беше леката неуравновесеност в нейния характер, наследена от прадедите й.

За пръв път след толкова месеци едно решение, което изненада и самата нея, я бе довело тази седмица на полето. Тя терза и тормози неспокойното си сърце с всички средства на тъгата, каквито може да измисли едно самотно и неопитно същество, но в края на краищата здравият й разум надделя. Тя почувствува необходимост отново да бъде полезна или най-малкото отново да вкуси прелестите на свободата. Миналото си е минало: каквото и да е било, то вече си е отишло. Каквито и да са последиците му, времето ще ги изличи. Ще минат години и те ще изчезнат, сякаш никога не са съществували. Дори самата тя ще бъде погребана и забравена. А междувременно дърветата са така зелени, както и преди. Птичките пеят и слънцето блести както винаги. Познатият пейзаж нито се е помрачил от нейната скръб, нито се е разболял от нейната мъка.