Томас Харди - Тес от рода Д’Ърбървил

Всички ли легнаха. Страшно отчаяна, Тес също си легна. Но тя непрестанно се събуждаше и в полунощ видя, че състоянието на бебето се е влошило още повече. То явно умираше — умираше тихо и безболезнено, но сигурно.

В своето отчаяние тя започна да се мята в леглото. Часовникът тържествено удари един — часът, в който фантазията надвива над разума ни и зловещите възможности се изправят пред нас като неповратими факти. Тя си представи детето запокитено в най-ужасния кръг на ада заради двойния му грях — че е некръстено и незаконородено. Видя как сатаната го подхвърля на тризъбец като този, който използуваха за загряване на фурната, когато печаха хляб. Към тази картина тя прибави много други странни и страшни мъчения, на които понякога учат децата в тази християнска страна. В тишината на заспалата къща мрачното предчувствие така силно овладя въображението на младата майка, че нощницата й се овлажни от пот, а леглото се разклащаше при всеки удар на сърцето й.

Дишането на бебето се затрудни още повече и душевното терзание на майката се засили. Безполезно бе да обсипва с целувки малкото същество. Тя не издържа, скочи от леглото и трескаво се заразхожда из стаята.

— О, милостиви боже, смили се, смили се над нещастното ми бебе! — проплака тя. — Излей целия си гняв върху мене — всичко ще понеса, — само пожали детето!

Тя се облегна на скрина и дълго мълвя несвързани молитви, после изведнаж се стресна:

— Ах! А може би има начин да се спаси бебето! Може би няма да има никаква разлика!

Тя каза това така радостно, че лицето й сякаш светна в околния полумрак.

Тес запали свещ, отиде до второто и третото легло при стената и събуди по-малките си братя и сестри — те всички спяха в една стая. След това издърпа мивката малко напред, за да може да се вмъкне зад нея, сипа вода от една кана и накара децата да коленичат наоколо и да издигнат молитвено ръце, така че пръстите им да са съвсем отвесни. В полусън, изплашени от държанието й, децата останаха в това положение и я гледаха с широко отворени очи.

Тес взе бебето от леглото: това дете, родено от дете, изглеждаше толкова дребничко и незначително, че едва ли можеше да нарече „мамо!“ Тази, която го бе създала. Тес застана до легена с детето на ръце, а най-голямата й сестра разтвори пред нея молитвеника и го държеше така, както клисарят го държи пред свещеника в църква, и девойката се зае да кръсти детето си.

Изправена в дългата нощница, фигурата й изглеждаше необикновено висока и величествена, а по гърба й, чак до кръста, се спускаше дебел кичур оплетена тъмна коса. На бледата светлина на малката свещ от фигурата й и от чертите й изчезваха всичките онези дребни дефекти, които дневната светлина би разкрила — драскотините от стърнището по китките й и умората в очите й, а възторгът преобрази лицето й, което я бе довело до падение — и то сега беше безупречно красиво, гордо, почти царствено. Малките, коленичили наоколо с мигащи и зачервени от сън очи, наблюдаваха приготовленията с напрегнато удивление. Физическата умора в този късен час не им позволяваше да участвуват активно.

Най-впечатлителното дете запита:

— Ама ти наистина ли ще го кръщаваш, Тес?

Девойката-майка кимна със сериозно изражение на лицето.

— А как ще му е името?

Тес не бе мислила за това, но докато пристъпваше към обреда, се сети за едно име, подсказано от някаква фраза в Книгата на битието, и го произнесе.

— Сороу 4 4 Скръб (англ.). — Б.пр. , кръщавам те в името на отца и сина, и света го духа…

Тя го поръси с вода и след това настъпи мълчание.

— Кажете „амин“, деца!

Тънките пискливи гласчета послушно отвърнаха: „Амин!“

Тес продължи:

— Приемаме това дете — и така нататък — и го кръщаваме със знака на кръста…

Тя потопи ръка в легена и с показалеца си ревностно начерта върху бебето огромен кръст, продължавайки да мълви обичайните фрази за това как то трябва да се бори смело срещу греха, срещу светските съблазни и срещу дявола и да бъде верен войн и смирен слуга до края на живота си. После, както му е редът, тя продължи с „Отче наш“, а децата повтаряха след нея думите на молитвата с тънките си като на комар гласчета. Накрая, повишавайки глас като църковни певци, те пискливо процепиха тишината: „Амин!“

След това сестра им, чиято увереност в успеха на това тайнство бе значително нараснала, изля от дъното на душата си благодарствената молитва. Тя я произнасяше смело и тържествено, с онзи плътен тон, който добиваше гласът й, когато думите излизаха от сърцето й, и който познатите й никога не ще забравят. Екстазът на вярата буквално я просветли, лицето й се озари, по страните й се появиха червени петна, а миниатюрният пламък на свещта, отразен от зениците й, светеше като диамант. С растящо благоговение децата бяха втренчили очи в нея и вече не задаваха въпроси. Тя сега не им приличаше на тяхната кака, а на някакво голямо, величествено и страшно същество, с което те нямаха нищо общо.