Томас Харди - Тес от рода Д’Ърбървил

Тя може би бе разбрала, че и обстоятелството, което я принуди да сведе така ниско глава — мисълта за това какво ще кажат хората, — е изградено върху илюзия. Никого, освен самата нея не го беше грижа за нейното съществуване, за нейното приключение, за страстите и вълненията й. За целия свят, освен за себе си, тя беше само една преминаваща мисъл. Дори за приятелите си тя не беше нищо, освен една по-често преминаваща мисъл. Ако тя цял живот, и ден и нощ, се чувствуваше нещастна, те само щяха да кажат: „Ах, тя сама се прави нещастна!“ Ако се опиташе да бъде весела, да забрави всички грижи, да се радва на слънцето, на цветята, на бебето, те само щяха да си помислят: „Ах, та тя го понася съвсем леко!“ А ако беше попаднала самичка на пустинен остров, щеше ли да се чувствува така нещастна заради това, което й се бе случило? Не особено. Ако тя току-що се бе появила на бял свят и откриеше, че е самотна майка с незаконородено дете на ръце и без никакъв опит в живота, щеше ли да се отчае? Не, тя би го понесла спокойно и дори би намерила удоволствие в това. Не сърцето й, а условностите бяха породили нейните страдания.

Каквито и мисли да бяха минали през главата на Тес, нещо я бе накарало да се облече спретнато както преди и да излезе на полето — а точно сега имаше голяма нужда от работна ръка. Ето защо тя се държеше с достойнство и гледаше спокойно хората в очите, дори и когато беше с бебето си в ръце.

Жетварите станаха от снопите, протегнаха се и угасиха лулите си. В червената машина отново впрегнаха нахранените коне. Тес свърши бързо обеда си, след това повика най-голямата си сестра да дойде да вземе бебето, пристегна роклята си, надяна кожените ръкавици и отново се наведе да измъкне няколко класа от последния сноп, за да върже следващия.

Работата продължи до късно през деня. Тес остана с групата жетвари до здрач. Тръгнаха си за дома с голяма каруца, съпътствувани от широката петниста луна, изникнала изпод земята на изток. Лицето й приличаше на протрития златист ореол на проядена от червеите икона на тоскански светец. Другарките на Тес запяха, те се държаха много мило с нея и изказваха задоволство, че тя отново е сред тях. Все пак те не можаха да се сдържат докрай и лукаво подхванаха баладата за девойката, която отишла във веселата зелена гора и се върнала променена. В живота има неща, които уравновесяват и компенсират неприятните преживелици: събитието, в което околните и виждаха някакво обществено предупреждение, бе направило Тес в очите на много хора най-интересната личност на село в момента. Дружелюбието им я отвлече още по-далеч от тъжните й мисли, веселостта им беше заразителна и тя почти се развесели.

Но точно сега, когато нравствените й грижи се разсейваха, пред Тес се изправи една нова естествена грижа, която нямаше нищо общо със социалните закони. Когато се върна в къщи, тя с болка научи, че следобед бебето внезапно се разболяло. Това не я изненада — детето бе толкова крехко и хилаво, — но все пак новината я потресе.

Оскърблението, което бебето бе нанесло на обществото с появата си на божия свят, бе забравено от майката. Сега съкровеното й желание беше това оскърбление да продължи, но да спаси живота на детето. Обаче скоро стана ясно, че часът на освобождението на този малък пленник на плътта ще дойде по-бързо, отколкото подсказваха и най-лошите опасения на майката. И когато Тес разбра това, тя изпадна в страшно отчаяние. Тя щеше да загуби детето, но това не бе всичко — то не беше кръстено!

Тес беше стигнала до състояние, когато пасивно приемаше мисълта, че ако трябва да гори в ада за простъпката си нека гори, и толкова! Както всички селски момичета тя добре познаваше светите писания, прилежно бе изучавала историята на Ахола и Ахолиба и знаеше какви поуки да си извлече от нея. Но когато същият въпрос се постави и за детето й, нещата приеха съвсем друг характер. Скъпото й същество щеше да умре, и то без да се спаси душата му!

Беше време за лягане, но тя изтича долу и запита дали могат да пратят за свещеника. Ала това стана в момент, когато съзнанието на баща й за древното величие на рода им бе силно повишено и той бе особено чувствителен към петното, което Тес бе лепнала върху това величие — той току-що се беше върнал от ежеседмичния си гуляй в кръчмата на Роливър. Бащата заяви, че не позволява на никакъв свещеник да преминава прага му и да се меси в работите му точно сега, когато нейното безсрамие налага повече от всякога да се крият от хорските очи. Сър Джон заключи вратата и пусна ключа в джоба си.