Томас Харди - Тес от рода Д’Ърбървил

Скоро оттам се зачу цъкане, напомнящо любовната песен на скакалец. Машината беше пусната в ход. През вратата се виждаше процесия от три коня и споменатата дълга и клатушкаща се жетварка; водачът й бе възседнал единия от конете, а помощникът му се бе разположил на седалката на машината. Процесията премина покрай едната страна на нивата, а перките на жетварката се въртяха бавно и почти се изгубиха от поглед надолу по хълма. След малко със същия равномерен ход машината се зададе от другата страна на нивата. Най-напред иззад стърнището блесна медната звезда на челото на първия кон, след това яркочервените перки и най-сетне — цялата машина.

Утринните часове летяха, ивицата стърнище около нивата се разширяваше след всяка обиколка, а площта неожъната пшеница намаляваше все повече и повече. Зайците, змиите, плъховете и мишките се оттегляха навътре като в някаква крепост, без да подозират колко нетрайно е тяхното убежище, без да предугаждат участта, която ги очаква. За техен ужас закритието им щеше да става все по-тясно и всички те — приятели и врагове — щяха да се гушат едни до други, докато и последните класове пшеница паднат под зъбците на неумолимата жетварка и жетварите ги избият с камъни и пръти.

Зад себе си жетварката оставяше ожънатата пшеница на малки купчинки — колкото за един сноп. С тях се заемаха вървящите след машината енергични връзвачи. Повечето бяха жени, но имаше и мъже с басмени ризи и с панталони, запасани с кожени ремъци. Задните копчета за тиранти стояха неизползувани и при всяко движение на жетварите бляскаха и святкаха на слънцето като две очи на кръста им.

Но сред тази група връзвачи много по-интересни бяха представителките на нежния пол. Жената става особено очарователна, когато се слее с природата, защото тя не стои сред нея като обикновен предмет, поставен там. Работникът е само човек сред полето. Работничката е част от полето — тя някак си губи своята индивидуалност, поглъща окръжаващата я среда и сама бива погълната от нея.

Жените — или по-скоро девойките, защото повечето от тях бяха млади — бяха нахлузили памучни шапчици с дълги развяващи се краища, за да ги пазят от слънцето, и ръкавици, за да не си наранят ръцете от стърнището. Една носеше бледорозов жакет, друга — кремава рокля с тесни ръкави, трета — фуста, червена като перките на жетварката. По-възрастните бяха навлекли груби кафяви рокли — традиционното и най-удобно женско облекло за работа на полето, но вече непопулярно сред младите. Тази сутрин погледът ни неволно се спира на младата девойка с розовия жакет, тъй като тя притежава най-гъвкавата и изящна фигура от всички. Но шапчицата й е нахлупена така ниско над челото, че докато тя връзва снопите, лицето й въобще не се вижда, макар че човек може да отгатне нейния тен по един-два тъмнокафяви кичура коса, които се спускат изпод шапчицата й. Може би една от причините, поради които тя не привлича вниманието на минувача, е, че тя въобще не се стреми да направи впечатление, докато другите жени често поглеждат наоколо.

Тя връзва снопите машинално като часовников механизъм. От последния вързан сноп измъква ръкойка класове и оправя върховете им с лявата си ръка, за да ги изравни. След това се придвижва напред с приведен гръб, събира класовете с двете си ръце, опира ги в колената си и тика под снопа лявата си, облечена в ръкавица ръка, за да срещне дясната от другата страна, прегръщайки класовете така, както се прегръща любим. После съединява краищата на ръкойката, притиска снопа с коляно и го връзва, като от време на време оправя полата си, развявана от лекия ветрец. Част от голата й ръка се подава между ръкавицата от биволска кожа и ръкава на роклята й. Постепенно нежната женска кожа се издрасква и започва да кърви.

От време на време тя се изправя да отдъхне, да завърже разкривената си престилка или да оправи шапчицата си. Тогава човек може да види овалното лице на красива млада жена с дълбоки тъмни очи и тежки кичури дълга коса, които сякаш умолително се захващат за всичко, до което се опрат. Страните й са по-бледи, зъбите й — по-равни, а червените й устни — по-фини, отколкото е обичайно за момиче, израсло на село.

Това е Тес Дърбифийлд или д’Ърбървил, малко променена — същата, и все пак различна. Сега тя живее тук като странник, като чужд човек, макар че земята, на която се намира, не й е чужда. След дълго усамотение тя взе решение да започне работа на полето в родното си село, тъй като за селяните настъпи най-напрегнатият сезон в годината и никаква работа в къщи не би я възнаградила за труда й така, както жетвата.