Томас Харди - Тес от рода Д’Ърбървил

По време на богослужението хората, които преди това се бяха обърнали, се обърнаха отново и когато най-сетне забелязаха Тес, започнаха да си шушукат. Тя знаеше за какво си шушукат те и сърцето й се сви. Почувствува, че вече няма да може да идва на черква.

Сега повече от всякога Тес се застояваше в убежището си — спалнята, която споделяше с другите деца. Тук под няколко квадратни ярда сламен покрив тя наблюдаваше вятъра, снега и дъжда, великолепните залези на слънцето и пълнолунието. Тя живееше така уединено, че най-сетне почти всички решиха, че е заминала.

По това време Тес се разхождаше само вечер и само в сумрака на гората не се чувствуваше толкова самотна. Тя умееше да улови точно този миг от вечерта, в който светлината и тъмнината са така равномерно балансирани, че напрежението на деня и неизвестностите на нощта се неутрализират и духът се чувствува абсолютно свободен. В такъв момент бремето на живота изглежда съвсем леко. Тя не се страхуваше от сенките. Единственото й желание бе да се скрие от хората — от бездушната тълпа, наречена свят, защото тази тълпа бе така ужасяваща като цяло, а отделните й представители бяха така безобидни и даже достойни за съжаление.

По тези усамотени хълмове и долини нейната спокойна, плавна походка се сливаше с околната местност. Нейната гъвкава и нежна фигура се превръщаше в неразделна част от околния пейзаж. Понякога възбудената й фантазия подсилваше процесите в природата и те сякаш се превръщаха в част от нейната собствена история. Всъщност те наистина ставаха част от нея, защото светът е само психологично явление и това, което тя си представяше, в действителност беше така. Среднощните пориви на зимния вятър, който стенеше сред пъпките, сгушени в снега, и сред нежните клонки, звучаха като горчив упрек. Дъждовните дни бяха израз на неизлечима мъка по нейната слабост — мъка, която обхващаше душата на някакво неопределено същество, което тя не можеше да нарече бог на своето детство и все пак не можеше да си представя другояче.

Но тази околна среда от разпокъсани и условни представи, този свят, населяван от сенки и изпълнен с гласове, който тя мразеше, бе мрачно създание на нейната болна фантазия — тълпа таласъми, от които тя се страхуваше без причина. Всъщност не тя, а те не съответствуваха на действителността. Разхождайки се сред птиците, заспали в храстите, наблюдавайки как зайците подскачат по обляната с лунни лъчи поляна, стоейки под дърветата, по чиито клони спяха фазани, тя гледаше на себе си като на Жрица на греха, която се натрапва в този свят на невинни създания. Но Тес намираше разлика там, където тя липсваше. Чувствуваше се във вражда с природата, а в същност беше в хармония с нея. Бяха я принудили да наруши един от приетите закони на обществото, но не бе нарушила нито един от законите на природата, сред която тя се смяташе така чужда.

Августовското слънце изгря сред лека мъгла. Нападнати от топлите лъчи, гъстите нощни пари се разкъсваха и свиваха на малки парцалчета из падините и шубраците, очаквайки топлината да ги стопи окончателно.

В мъглата слънцето имаше странен, одухотворен вид — сякаш беше живо същество. Тази одухотвореност, както и отсъствието на всякакво човешко същество, мигновено обяснява едновремешния култ към слънцето. Човек би помислил, че никога на този свят не е имало по-разумна религия. Небесното светило приличаше на златокъдро, лъчезарно богоподобно същество с благи очи, което гледа със силен и напрегнат младежки поглед към земята — а тя неизказано му се радва.

Малко по-късно лъчите му проникнаха през капаците на селските къщи, изписаха огненочервени ивици по бюфетите, скриновете и другите мебели и събудиха жътварите, които още не се бяха надигнали.

В това утро всичко беше руменочервено, но най-ярко блестяха две широки перки от боядисано дърво, които се подаваха в края на една жълта нива, сгушена до Марлот. Заедно с други две перки под тях те образуваха въртящия се малтийски кръст на жетварката, която предишната вечер бяха докарали на нивата, за да бъде готова за работа днес. Слънчевите лъчи подсилваха тоновете на боята им и те изглеждаха като потопени в течен огън.

Нивата беше „открита“. С други думи, около четирите й краища на ръка бяха ожънали ивица, широка няколко фута, по която да минат конете и машината.

Две групи — едната от мъже и младежи, другата от жени — се спускаха по пътеката точно в момента, когато сянката на плета от източната й страна бе стигнала до средата на отсрещния плет, така че докато главите на жетварите приветствуваха изгрева, нозете им все още се намираха в полумрака на зората. Те се отклониха от пътечката и кривнаха между два каменни стълба, които служеха за врата към нивата.