Томас Харди - Тес от рода Д’Ърбървил

— А сега заради старото ни приятелство дай и другата буза.

Тя обърна глава така равнодушно, както човек би се обърнал по молба на художник или фризьор, и той я целуна по другата страна. Устните му се допряха до бузи гладки, влажни и хладни като кожицата на гъбите в околните ливади.

— Не ми даваш устните си и не ме целуваш. А и никога не си го правила с желание. Изглежда, че никога няма да ме обикнеш.

— Казвала съм ти го вече много пъти. Вярно е. Никога не съм те обичала дълбоко и истински и мисля, че никога не бих могла да изпитвам подобно чувство към тебе — каза Тес, а после тъжно добави: — Може би една лъжа сега би била от най-голяма полза за мене. Но аз все още притежавам достатъчно доблест — колкото и малко да е тя — да не те лъжа. Ако те обичах, имам всички основания да го призная. Но аз не те обичам.

Той въздъхна изкуствено, като че ли разговорът потискаше сърцето му, съвестта му или неговия благороден произход.

— Глупаво е да си толкова тъжна, Тес. Сега нямам причини да те ухажвам и откровено мога да ти кажа, че няма защо да тъгуваш. По красота ти не отстъпваш на нито една жена в този край — благородница или селянка. Казвам ти го като човек, който разбира от тия работи и ти желае доброто. Ако си умна, трябва да покажеш красотата си на хората, преди тя да увехне… Пак те питам, Тес, няма ли да се върнеш при мен? Честна дума, не ми се ще да си отиваш така изведнаж.

— Никога, никога! Взех решение веднага щом разбрах… това, което трябваше да разбера по-рано. Няма да се върна.

— Тогава сбогом, моя братовчедке, каквато ти бе в продължение на четири месеца. Довиждане!

Той скочи леко на двуколката, оправи поводите и пое по пътя сред живия плет от къпини.

Тес не погледна след него, а бавно зави по кривата пътека. Бе още рано и макар че слънцето вече се бе откъснало от хълма, лъчите му, невесели и изпитателни, само грееха, а не топлеха. Наблизо нямаше жива душа. Тъжният октомври и още по-тъжната Тес, изглежда, бяха единствените същества на този междуселски път.

Скоро Тес чу, че някой я застига. Това бяха стъпки на мъж. Той вървеше бързо, изравни се с нея, преди тя да се усети, и я поздрави с „добро утро“. Приличаше на занаятчия и носеше тенекиена кутия с червена боя. С делови тон той запита дали тя ще му позволи да й носи кошницата. Тес се съгласи и тръгна с него.

— Много си подранила тази неделна сутрин — весело каза той.

— Да — съгласи се Тес.

— В този час повечето хора си почиват от работата през седмицата.

Тя се съгласи и с това.

— Макар че в неделя аз свършвам повече истинска работа, отколкото през цялата седмица.

— Как така?

— Цяла седмица работя за славата на човека, а в неделя за слава на бога. А това е вече истинска работа, нали? Ето тук на тоя прелез трябва да поработя малко. — Мъжът се отправи към прелеза в оградата, който водеше към едно пасище. — Почакайте за момент, няма да се забавя — добави той.

Тъй като кошницата й бе у него, на Тес не оставаше нищо друго, освен да чака. Започна да го гледа. Той остави кошницата и кутията на земята, разбърка боята с четката, която беше вътре, и започна да рисува големи квадратни букви върху средната дъска на прелеза, като поставяше запетая след всяка дума, сякаш тя да има време да проникне дълбоко в душата на четеца.

ТВОЕТО, ПРОКЛЯТИЕ, ТЕ, ДЕБНЕ

На фона на спокойния пейзаж, на бледите увяхващи краски на горичката, на синия въздух на хоризонта и на обраслите с лишеи дъски на прелеза тези ярки, ясночервени букви отчетливо изпъкваха. Сякаш самите те крещяха и звънтяха във въздуха. При вида на това отвратително обезобразяване — последната гротескна фраза на една религия, която на времето е изиграла ролята си в историята на човечеството, някои хора може би биха възкликнали: „Уви, о, клето богословие!“ Но Тес почувствува думите като страшно обвинение към самата нея. Сякаш този човек, макар че го виждаше за първи път, знаеше нейната история.

Като свърши да пише, той вдигна кошницата й и Тес машинално тръгна до него.

— Вярвате ли в това, което пишете? — тихо запита тя.

— Дали вярвам в текста ли? Все едно да ме питате дали вярвам в собственото си съществуване.

— Но ако сте извършили грях не по ваша вина, тогава? — попита тя разтреперана.

Той поклати глава.

— Въпросът е толкова сложен, че аз не мога да го реша. Това лято съм извървял стотици мили и съм писал тия текстове по ВСИЧКИ стени, врати и прелези в цялата област. Тълкуването им предоставям на сърцата на хората, които ги четат.