Томас Харди - Тес от рода Д’Ърбървил

— Тес! — извика д’Ърбървил.

Не последва никакъв отговор. Тъмнината бе така непрогледна, че той не виждаше нищо друго, освен бледото петно в краката си — фигурата, облечена в бял муселин, която той бе оставил върху жълтите листа. Всичко наоколо бе черно. Д’Ърбървил се наведе и чу леко равномерно дишане. Той коленичи и се наведе още по-ниско, докато дъхът й опари лицето му. И в следващия момент бузата му се допря до нейната. Тя спеше дълбоко, а върху ресниците й все още блестяха сълзи.

Наоколо цареше мрак и тишина. Над тях се издигаха вековните тисови и дъбови дървета на Ловния парк, в чиито клони се таяха нежни птици, потънали в предутринен сън. Около тях подскачаха зайци. Но къде е ангелът-пазител на Тес, ще попитат някои от вас. Къде е провидението, в което тя простодушно вярваше? Може би също като другия бог, за когото така иронично говори Тишбайт, той разговаряше с някого или преследваше някого, или беше на път, или пък спеше и бе заповядал да не го будят.

Защо се случи така, че тази прекрасна женска душа, чувствителна като най-нежна паяжина и чиста като сняг, бе обречена да й бъде лепнато такова позорно петно? В продължение на десетки хиляди години аналитичната философия не е успяла да ни обясни защо така често и така несправедливо лошото обладава прекрасното, недостойният мъж — добрата жена и обратното, недостойната жена — добрия мъж. Възможно е трагедията на Тес да е някакво възмездие. Несъмнено някои от предшествениците на Тес д’Ърбървил, връщайки се весели у дома след битка, са причинявали на селските девойки същото зло, а може би и по-голямо. Но макар че божествата могат да смятат за нравствено греховете на бащите да се прехвърлят за изкупление върху децата, за обикновения човек това е несъстоятелно и затова не оправя работата.

„Така било писано!“ — ще кажат земляците на Тес, които в своите уединени домове никога не преставаха суеверно да повтарят тези думи. А това бе тъжното. Беше писано неизмерима обществена пропаст да отдели нашата героиня от онази девойка, която напусна бащиния си дом, за да потърси щастието си в птицефермата в Трантридж.

Край на първа фаза

Кошницата беше тежка, а вързопът голям, но Тес ги влачеше като човек, комуто материалните неща не тежат. От време на време тя несъзнателно спираше да отдъхне до някоя врата или стълб, а после вдигаше багажа с пълната си закръглена ръка и отново тръгваше напред.

Бе неделя сутрин, в края на октомври, около четири месеца след пристигането на Тес Дърбифийлд в Трантридж и няколко седмици след нощната разходка из Ловния парк. Току-що се бе съмнало и жълтата светлина на хоризонта зад гърба на Тес озаряваше хребета пред нея — границата на долината, гдето тя бе живяла сред чужди хора, граница, която тя трябваше да превали, за да се върне в родния си дом. От отсамната страна склонът се издигаше постепенно, а почвата и пейзажът се различаваха рязко от почвата и пейзажа в долината Блекмур. Даже в нравите, характера и говора на хората от двете долини имаше известна разлика, въпреки че бяха свързани с железница. Затова родното й село, макар и на по-малко от двадесет мили от Трантридж, се струваше на Тес много далеч. Хората, затворени в тяхната долина, търгуваха на север и на запад, пътуваха, ухажваха и се женеха на север и на запад, мислите им бяха свързани със север и запад. А хората тук, в тази долина, насочваха вниманието и усилията си на изток и юг.

По същия този хълм д’Ърбървил бе препускал двуколката така бясно в онзи юнски ден. Тес изкачи остатъка от височината, без да спира, и като стигна върха, пред погледа й в ниското се разстла зелената долина, сега полузабулена в мъгла. Оттук гледката бе винаги прекрасна, но днес тя се стори на Тес неизказано красива, защото от последния път, когато я бе видяла, тя бе научила, че змии съскат там, където пеят сладкопойни птици, а урокът, който получи, измени из основи схващанията й за живота. И наистина една съвсем различна девойка — не простодушната Тес, която не бе напускала родния си дом — стоеше сега тук, сломена от тежки мисли. Тя се обърна назад, защото гледката на родната долина й причиняваше болка.

По дългия бял път, по който Тес току-що се бе изкачила с мъка, се зададе двуколка. До нея вървеше човек, който махна с ръка, за да привлече вниманието й.

Напълно спокойна, тя се подчини на знака му да почака и след няколко минути човекът и конят спряха до нея.