Томас Харди - Тес от рода Д’Ърбървил

— Какво гледате? — запита един мъж, който не бе забелязал какво става.

— Ха, ха, ха! — изсмя се мургавата Кар.

— Хи, хи, хи! — изсмя се пийналата невяста, като се подпря на ръката на любещия съпруг.

— Хе, хе, хе! — изсмя се майката на мургавата Кар, като поглади мустаците си и лаконично обясни: „От трън, та на глог!“

След това тези деца на природата, на които даже злоупотребата с алкохол едва ли можеше да се отрази за дълго, тръгнаха по пътеката през ливадата. Заедно с тях около сянката на всяка глава се придвижваше кръг опалова светлина, образувана от блясъка на лунните лъчи върху искрящата роса. Всеки от тях виждаше само собствения си ореол, който не изчезваше от главата му, независимо от това дали се клатушкаше, или не, а стоеше там и го разкрасяваше. Несигурните движения на пешеходците сякаш бяха неразделна част от сиянието, а изпаренията от тяхното дишане — съставна част от нощната мъглявина. Дъхът на сцената, на лунната светлина и на природата сякаш хармонично се сливаше с дъха на винените пари.

Тес и Алек препускаха в лек галоп. И двамата мълчаха. Хванала се здраво за него, Тес още се задъхваше от своята победа. Все пак девойката изпитваше известни опасения. Тя бе забелязала, че конят не е оня буен жребец, който той яздеше понякога, и в това отношение се чувстваше спокойна, макар че й бе трудно да се крепи на седлото, колкото и здраво да се държеше за Алек. Тя го помоли да намали бързината и да пусне коня в равен ход. Алек веднага се съгласи.

— Чудесно стана, нали, мила Тес? — внезапно каза той.

— Да — отвърна тя, — би трябвало да съм ви крайно благодарна.

— А благодарна ли си ми?

Тя не отговори.

— Тес, защо никак не ти е приятно да те целувам?

— Предполагам, че… защото не ви обичам.

— Съвсем сигурна ли си?

— Понякога ме е яд на вас.

— Виж, от това се и страхувах. — Все пак Алек не се обиди от нейното признание. Той знаеше, че е по-добре тя да му се сърди, отколкото да е равнодушна към него. — Защо не си ми казвала, когато съм те ядосвал?

— Вие добре знаете защо. Защото тук не се чувствувам свободна.

— Не съм те обиждал често с ухажване, нали?

— Понякога да.

— Колко пъти?

— Вие знаете това не по-лошо от мене. Много често.

— Винаги ли, когато опитвах?

Тес не отговори. С лек ход конят измина значително разстояние. Леката светла мъгла, която бе надвиснала над падините, се разстла навсякъде и ги обгърна. Луната сякаш увисна във въздуха и светеше в мъглата по-ярко, отколкото в ясна нощ. Дали поради тази причина, поради разсеяност или защото й се приспа, Тес не забеляза, че те отдавна бяха задминали мястото, където пътеката за Трантридж се отделяше от шосето. Нейният спътник не бе свърнал по тази пътека.

Тя бе безкрайно уморена. Всяка сутрин през седмицата беше ставала в пет часа и цял ден бе прекарвала на крак. Освен това тази вечер бе вървяла три мили до Чейзбъро и бе чакала три часа съседите си, без да яде или пие, тъй бързаше по-скоро да си тръгнат. След това беше вървяла една миля по пътя за дома, беше се ядосала при свадата и тъй като жребецът се бе движил бавно, сега бе почти един часът. Всъщност тя само веднъж се поддаде на умората и задряма. В този момент на унес главата й леко се отпусна на гърба на Алек.

Д’Ърбървил спря коня, измъкна краката си от стремената, обърна се напреки на седлото и обгърна кръста й с ръка, за да я придържа.

Инстинктивно Тес веднага зае отбранително положение и леко го отблъсна от себе си.

Седнал неудобно, той почти загуби равновесие и едва се задържа да не падне на пътя, но конят, макар и силен, за щастие бе най-кроткият от всички жребци, които той яздеше.

— Това е страшно нелюбезно! — каза Алек. — Нищо лошо няма да ти сторя, само те крепях да не паднеш.

Девойката го наблюдаваше подозрително, но като реши, че това може в края на краищата да е вярно, се умилостиви и смирено каза:

— Простете, сър!

— Няма да ти простя, ако не покажеш, че поне малко ми се доверяваш. Господи! — избухна той. — Та какъв съм аз, че ме отблъсва такова дребосъче като тебе! Близо три месеца си играеш с чувствата ми, отбягваш ме и се отнасяш презрително към мен. Повече няма да търпя това положение!

— Утре ще напусна, сър.

— Не, няма да напуснеш утре. За последен път те питам, ще докажеш ли, че ми вярваш, като ми позволиш да те прегърна? Хайде, сега сме сами. Познаваме се добре, а ти знаеш, че те обичам и че за мен си най-хубавото момиче на света. Не мога ли да се отнасям към теб като влюбен?