Томас Харди - Тес от рода Д’Ърбървил

Чифликът не беше чак толкова отдалечен, колкото се искаше на Тес, но вероятно беше достатъчно далече, тъй като радиусът, в който тя се движеше и в който знаеха за нея, беше съвсем малък. За хората, които живеят в тесни граници, милите са равни на географски градуси, енориите — на графства, графствата — на провинции и царства.

По един въпрос Тес бе взела окончателно решение: в мечтите и делата на новия й живот няма повече да има никакви д’Ърбървиловски въздушни кули. Ще си бъде доячката Тес и нищо повече. Макар че не бяха разменили ни дума по този въпрос, майка й познаваше така добре чувствата й, че повече не намекна за благородния произход на семейството.

И все пак човешката непоследователност обуслови едно от нещата, които заинтересуваха Тес — фермата се намираше близо до родното място на прадедите й (защото те не произхождаха от Блейкмор, макар че майката й и целият й род бяха кореняци-блейкморци). Фермата „Талботейз“ беше близо до някои от бившите имения на д’Ърбървил овци, до големите семейни гробници на високопоставени дами и властни съпрузи. Тя ще има случай да ги разгледа и да си помисли върху това, че не само д’Ърбървиловци могат да паднат като Вавилон, но че и невинността на един скромен техен потомък би могла да си отиде също така тихомълком. През цялото време тя се питаше дали като отиде в земята на прадедите си, няма да й се случи нещо странно и хубаво и както сокът в дърветата се изкачва нагоре, така се повишаваше и настроението й. Духът на неизчерпаната й младост отново се надигаше след временния застой, надигаше се, изпълнен с надежда и с неутолимия инстинкт за щастие.

Край на втора фаза

В една от онези майски утрини, когато се излюпват птичетата и всичко ухае на мащерка, около две-три години след завръщането си от Трантридж — години, през които Тес Дърбифийлд незабелязано възстанови душевните си сили, — тя за втори път напусна родния си дом.

След като опакова багажа си, за да й го изпратят по-късно, тя нае една двуколка за малкия градец Стауркасъл, през който трябваше да мине. Пътят й сега водеше в посока почти противоположна на тази, в която я бе отвело първото й приключение. Въпреки силното си желание да замине, когато стигна върха на най-близкия хълм, тя тъжно извърна поглед към Марлот и към бащиния си дом.

Вероятно нейните близки щяха да продължат своето ежедневно съществуване и животът им нямаше много да се помрачи, макар че тя щеше да бъде далече и нейната усмивка щеше да им липсва. Ще минат няколко дни и децата пак ще се впуснат в своите весели игри, без да чувствуват отсъствието й. Тя реши, че за дечурлигата ще бъде по-добре, че замина. Ако беше останала при тях, те навярно щяха да имат по-малко полза от наставленията й, отколкото вреда от примера й.

Тя мина през Стауркасъл, без да спира, и продължи към кръстопътя, където щеше да дочака някой товарен фургон, пътуващ на югозапад, защото железопътните линии бяха опасли местността, но още не я пресичаха. Обаче докато чакаше, се зададе фермер с двуколка, който отиваше приблизително в нейната посока. Тя не го познаваше, но прие поканата му да се качи при него, без да помисли, че той само отдаваше дан на красотата й. Той отиваше в Уедърбъри, а оттам тя би могла да измине пешком остатъка от пътя, вместо да пътува с фургон през Кастърбридж.

След дългото пътуване Тес спря в Уедърбъри само колкото да хапне надве-натри в една селска къща, която фермерът й посочи. Оттам с кошница в ръка тя тръгна пешком по посока на широкото пусто плато, отделящо тази област от ниските ливади на отвъдната долина, гдето се намираше кравефермата — крайната цел на пътешествието й.

Тес никога не беше идвала в тази част на страната и все пак пейзажът й се стори близък. Недалеч вляво се очертаваше тъмно петно. След като разпита, тя разбра, че е била права в предположенията си: това бяха дървета в околностите на Кингсбиър — там, в църквата на енорията, лежаха костите на нейните прадеди, на нейните ненужни прадеди.

Тя вече не се възхищаваше от тях, напротив, почти ги мразеше заради бедите, които й бяха навлекли. Единственото, което притежаваше от тях, бяха старият печат и лъжицата.

— Ами — каза си тя гласно, — от мама съм наследила не по-малко, отколкото от татко! От нея ми е цялата красота, макар че е била проста доячка.

Като стигна хълмовете и низините на Егдън, пътят й се стори по-труден, отколкото бе очаквала, макар че разстоянието беше само няколко мили. Тя вървя два часа и на няколко пъти обърква посоката, докато се добере до един връх, издигащ се над дългоочакваната долина. Долината на големите мандри, долината, в която млякото и маслото прокисваха, защото се произвеждаха далеч в по-голямо количество, макар и не така доброкачествено, както в родния й край — зелената долина, щедро напоявана от река Вар, наречена още Фрум.