Томас Харди - Тес от рода Д’Ърбървил

Тя рязко се отличаваше от Долината на малките мандри, Блекмурската долина — единственото място, което тя познаваше, като оставим настрана злополучния Трантридж. Тук светът бе изграден в други, по-големи мащаби. Пасищата обхващаха не по десет, а по петдесет акра, фермите бяха по-обширни; в родната долина на Тес добитъкът пасеше само на малки групички, а тук — на цели черди. Тес никога не бе виждала такива огромни стада от безброй крави, както стадата, които пасяха пред очите й от източния до западния кран на долината. Зелената морава беше осеяна с тях така гъсто, както са осеяни с бюргери платната на Ван Алслут или Салерт. Наситените багри на червеникавите и кафяви крави поглъщаха светлината на залеза, а белите крави отразяваха лъчите с блясък, който заслепяваше Тес, макар че тя се намираше така далече на височината.

Наистина от птичи поглед гледката пред нея не бе така пищна, както онази, която тя така добре познаваше. Но затова пък бе по-жизнерадостна. Тук липсваше тъмносиният въздух на долината-съперница, с нейната плодородна почва и благоуханията й, въздухът беше чист, ободряващ и лек. Самата река, която хранеше тревата и кравите на тези прочути кравеферми, не течеше така, както ручеите в Блекмур. Там те бяха бавни, тихи и често пъти мътни, с кални корита, в които, преди да се усети, непредпазливият би могъл да затъне и да изчезне. А водите на Фрум бяха бистри и чисти като Реката на живота, както си я представят евангелистите, те бяха бързи като сянката на облак, а камъните в плитчините им блестяха на слънцето през целия ден. В Блекмур цъфтяха лилии, тук — лютичета.

Дали от промяната на въздуха или от това, че се намираше на ново място, далеч от зложелателните погледи, но Тес изпадна в чудесно настроение. Надеждите й се смесиха със слънчевата светлина в една идеална фотосфера, която я обгърна, докато тя подскачаше надолу срещу лекия южен ветрец. Всеки полъх й говореше с приятен глас, всяко чуруликане на птици предвещаваше радост.

Напоследък с настроението се променяше и лицето й. Ту красиво, ту обикновено, според това дали мислите й бяха весели или тъжни. То ставаше ту розово и безупречно, ту бледо и трагично. Румената Тес изпитваше по-малко чувства от бледата Тес, по-съвършената й красота съответствуваше на по-повърхностни чувства, по-задълбоченият й душевен живот — на по-несъвършена красота. Сега лицето й, милвано от южния вятър, бе по-красиво от всякога.

Всеобщият неудържим, инстинктивен стремеж към радост и щастие, изпитван от всяко живо същество — и най-низшето, и най-висшето, — най-сетне бе обхванал Тес. Тя беше още съвсем млада, двадесетгодишна жена, която не бе престанала да расте по отношение на разума и чувствата си. Никое събитие не би могло да остави върху нея следа, която тя да не би могла да премахне с течение на времето.

Затова настроението й се повиши, благодарността й се засили, надеждите й нараснаха. Тя опита да запее няколко балади, но все ги намираше за неподходящи. Най-сетне си спомни псалтира, който очите й така често бяха препрочитали в неделя сутрин в черква — преди още да вкуси от плодовете на дървото на познанието, — и тя запя:

— „О, слънце и луна… о, звезди… о, плодове на земята… о, птици крилати… животни и зверове… синове человечески… бог да ви благослови… славословете го и го величайте вовеки!…“

Внезапно спря и промърмори:

— А може би аз съвсем не познавам бога?

И наистина това полуосъзнато песнопение бе по-скоро някакво фетишистко излияние на монотеистична основа. Жените, които живеят сред природните форми и стихии, запазват в душата си много повече черти на езическите представи на своите далечни прадеди, отколкото догматичната религия на човешката раса от по-късно време. В старата Benedicite 5 5 Католическа молитва, приета и от англиканската църква. — Б.пр. , която бе мълвила от ранно детство, Тес намери поне приблизителен израз на своите чувства, а това й стигаше. Да изпитват толкова голямо задоволство от такава малка първоначална стъпка — сами да изкарват прехраната си, — бе характерно за темперамента на Дърбифийлдовци. Наистина Тес искаше да върви по правия път, докато на баща й това и през ум не му минаваше. Но тя като него се задоволяваше с непосредствените и малки успехи и въобще не мислеше за дребнавото подобряване на общественото си положение; а само на това можеше сега да разчита изпадналото семейство, потомък на някогашните могъщи д’Ърбървиловци.