Томас Харди - Тес от рода Д’Ърбървил

— Виж, за това, дето им отивало в рогата — недоверчиво каза фермерът Крик, сякаш признаваше, че анатомията може да ограничи дори магьосничеството, — за това нищо не мога да кажа, съвсем нищо! Все пак съмнявам се, тъй като и безрогите крави си задържат млякото. А ти знаеш ли я оная гатанка за безрогите крави, а, Джонатан? Защо през годината безрогите крави дават по-малко мляко от рогатите?

— Аз не я знам — намеси се доячката. — Защо?

— Защото са по-малко на брой — каза фермерът. — Както и да е, днес тия мошенички наистина си стискат млякото. Момчета, дайте да запеем — само това му е цярът!

В чифлиците из този край често прибягваха до песни, за да насърчат кравите, когато те даваха признаци, че задържат обичайния си надой. Затова в отговор на подканата на фермера доячите и доячките запяха някаква мелодия — наистина не чак толкова спонтанно и въодушевено — и им се стори, че докато пееха, резултатите бяха по-добри. След като изпяха десетина куплета от една весела балада за някакъв си убиец, който се страхувал да си легне в тъмното, тъй като около себе си виждал адски пламъци, един от доячите каза:

— Да седиш на столче и да пееш, дъх не ти остава! Да бяхте донесли арфата си, сър! А в такива случаи казват, че най-добре било цигулка.

Тес, която се вслушваше в разговора, помисли, че думите са отправени към стопанина, но тя грешеше. Откъм яслите, сякаш из търбуха на една кафява крава, се чу отговор: „Защо?“; обади се скритият зад животното дояч, когото тя досега не беше забелязала.

— О, да! Нищо не може да се мери с цигулката — каза стопанинът. — Макар че на мен ми се струва, поне от личен опит де, че музиката действува повече на биковете, отколкото на кравите. Едно време в Мелсток имаше един старик на име Уилям Дюи — е, от онова семейство, дето се занимаваше с арабаджилък, — спомняш ли си, Джонатан? Познавах го почти като родния си брат, така да се каже. Та тоя човек в една прекрасна лунна нощ се връщал в къщи от някаква си сватба, дето бил свирил на цигулка. За по-напряко тръгнал през нивата Четирийсетте акра, а там пасял бик. Бикът зърнал Уилям и, ей богу, го погнал с наведени рога. И макар че Уилям си плюл на петите и не бил пил кой знае колко (защото бил на сватба при лични хора), разбрал, че никога няма да успее да стигне до плета и да го прехвърли навреме. Като бягал, в последния момент му дошло наум, па извадил цигулката си и почнал да свири, като обърнал лице към бика. Хем свирел, хем се отдръпвал към ъгъла. Бикът се смилил, спрял неподвижно и загледал Уилям Дюи право в очите, а оня ми ти човек свири ли, свири, докато най-сетне на лицето на бика се появило нещо като усмивка. Но щом Уилям Дюи спрял да свири и се извърнал да прескочи плета, бикът престанал да се усмихва и отново насочил рога към задника му. Ще не ще, Уилям трябвало пак да се обърне и да засвири. Било едва три часът и той знаел, че оттам с часове няма да мине никой — а бил толкова изморен и отпаднал, че се чудел какво да прави. След като скрибуцал до около четири часа, разбрал, че скоро ще трябва да се предаде и си казал: „Само една песничка ме дели от вечното блаженство! Дано ми помогнат небесата, иначе съм загубен!“ И изведнаж се сетил как на Бъдни вечер е виждал говедата да коленичат посред нощ. Тогава, разбира се, не било Бъдни вечер, но му хрумнало да изиграе един номер на бика. Започнал да свири химна на рождеството, точно както го пеят коледарите. И ето че, представи си, простият му бик подвил колене, сякаш наистина били нощта и часът на рождеството. Веднага щом рогатият му приятел коленичил, Уилям се обърнал, спуснал се като хрътка и прескочил плета, преди молещият се бик отново да се изправи на крака и да го погне. Уилям казваше, че много пъти е виждал глупаво изражение по лицата на хората, но че никога не бил виждал по-глупав израз от израза на муцуната на оня бик, когато той разбрал, че са се подиграли с благочестивите му чувства и че не е Бъдни вечер… Да… Уилям Дюи, така се казваше тоя човек, и аз мога да ви кажа точно къде е погребан сега в мелстокските гробища — между второто тисово дърво и северната алея.

— Интересна история! Връща ни в Средновековието, когато вярата е била силно нещо!

Тази забележка, така необичайна за един фермерски двор, изрече гласът зад кафявата крава; но тя мина незабелязано, тъй като никой не я разбра — само на разказвача му се стори, че може би към разказа му проявяват недоверие.

— И все пак това е самата истина, сър! Аз добре познавах тоя човек.