Томас Харди - Тес от рода Д’Ърбървил

дълбоко вярваше,

че преди осемнадесет века

Вечният и Божественият

наистина слезе…

Бащата на Ейнджъл прибягна до аргументи, уговорки, молби.

— Не, татко, не мога да приема Четвъртата догма (да не говорим за останалите) „в буквалния и граматическия й смисъл“, както се изисква от Декларацията 7 7 Декларация на Английския парламент (1571 г.), утвърждаваща 39 точки за богослужението в англиканската църква. — Б.пр. , и затова при сегашното положение на нещата не мога да стана свещеник — каза Ейнджъл. — По въпросите на религията цялото ми същество клони към преустройството или, да цитирам твоето любимо „Послание до евреите“, към „премахване на всички преходни неща така, както са сътворени, за да останат само непоклатимите неща“.

Баща му толкова се натъжи, че на Ейнджъл му ставаше болно да го гледа.

— Какъв смисъл има майка ти и аз да пестим и да търпим лишения, за да ти дадем университетско образование, щом ти няма да го използуваш за честта и славата на бога? — повтори баща му.

— Но то може да бъде използувано за честта и славата на човека, татко.

Може би ако Ейнджъл бе упорствувал, той все пак би отишъл в Кеймбридж като братята си. Но убеждението на свещеника, че на университета може да се гледа само като на крачка към духовния сан, се бе превърнало в семейна традиция. Тази идея така се бе набила в главата му, че чувствителният му син си помисли, че да упорствува, би значело да злоупотреби с доверието на семейството и да обиди благочестивите му членове, които, както баща му бе намекнал, бяха принудени доста да пестят, за да дадат религиозно образование на тримата младежи.

— Ще мина и без Кеймбридж! — най-сетне каза Ейнджъл. — Струва ми се, че при създалите се обстоятелства нямам право да отивам там.

Последиците от този решаващ спор не закъсняха да се проявят. Ейнджъл изгуби няколко години в безсистемно четене, начинания и размишления. Той започна да проявява растящо безразличие към социалния ред и традиции. Все повече презираше материалните привилегии на общественото положение и богатството. Дори и „доброто старо семейство“ (любим израз на една от почтените особи в тоя край) вече не го привличаше, ако членовете му не бяха въодушевени от новите идеи. Но когато отиде да поживее в Лондон, да види какво представлява светът и евентуално да захване някой занаят или търговия, суровият живот, който водеше там, го хвърли в другата крайност. Той едва не си изгуби главата и не бе оплетен в мрежите на една жена, много по-стара от него. За щастие той успя да се измъкне, без да пострада ни най-малко от приключението.

Уединеният му живот на село още от детинство бе създал у него непреодолимо и почти безразсъдно отвращение към модерния живот в града и сега, когато се бе отказал от духовното поприще, това прегради пътя му към евентуален успех в някакво светско поприще. Но нещо трябваше да се направи. Той бе изгубил прекалено много ценни години. Един от неговите познати току-що бе започнал с успех да се занимава с фермерство в колониите и на Ейнджъл му хрумна, че може би това е правият път и за него. Нямаше да е лошо да стане фермер в колониите или в Америка, или дори в родината си, но при условие, че премине добра школовка и се квалифицира. По всяка вероятност тази професия би му осигурила независимост, без да трябва да жертвува това, което той ценеше дори повече от материалната обезпеченост — интелектуалната си свобода.

Ето защо ние намираме двадесет и шест годишния Ейнджъл тук, в „Талботейз“, като ученик по краварство. И тъй като наблизо нямаше къщи, където би могъл да намери удобно жилище, той се настани в чифлика и се хранеше там.

Той живееше в огромна таванска стая, която се простираше по цялото протежение на жилището на фермера. Там се стигаше само по една стълба от сиренарната и тя дълго време беше стояла заключена, преди той да пристигне и я избере за свое убежище. Тук Клер имаше на свое разположение достатъчно простор и когато всички си легнеха, работниците го чуваха да се разхожда напред-назад. Той беше преградил част от мансардата с перде, зад което беше сложил леглото си, а външната част бе обзавел като скромна всекидневна.

Отначало той прекарваше цялото си време в мансардата, като четеше доста и от време на време подрънкваше на една стара арфа, която бе купил при някаква разпродажба. Понякога, когато се намираше в мрачно настроение, той се шегуваше, че някой ден може да му се наложи да изкарва с нея прехраната си като уличен музикант. Но скоро реши, че е по-добре да изучава човешката природа, и започна да се храни долу, в общата кухня-столова, заедно с фермера, жена му, доячките и доячите. Компанията беше весела, макар че малко от доячите нощуваха в чифлика, много от тях се хранеха заедно с чифликчията. И колкото по-дълго живееше тук Клер, толкова по-приятна му ставаше компанията и толкова по-доволен беше, че живее заедно с тях.