Томас Харди - Тес от рода Д’Ърбървил

След това Тес се ядоса на себе си, защото се сети, че той не знае какви сериозни съображения има тя да харесва това уединение и може да изтълкува погрешно думите й. Тес го беше заговорила с такава разпаленост, като че ли неговото присъствие там бе една от причините, поради които тя искаше да остане във фермата. Толкова я беше яд, че вечерта, щом свърши доенето, тя тръгна да се разхожда сама из градината. Съжаляваше, че му даде да разбере, че е забелязала неговото внимание.

Беше типична юнска лятна вечер. Въздухът бе така прозрачен и спокоен, че в него неодушевените предмети изглеждаха надарени с две-три, ако не и с пет сетива. Разликата между близкото и далечното се губеше и всички предмети в рамките на хоризонта бяха сякаш съвсем близо. Тишината й се стори не като просто отрицание на шума, а като някаква самостоятелна категория. Внезапно тя бе нарушена от звука на струни.

Тес вече беше чувала тези звуци от мансардата над главата си. Неясни, заглушени, сподавени от окръжаващите ги стени, те никога не й се бяха харесвали така, както сега, когато се разливаха в неподвижния въздух — чисти и ясни, сякаш бяха голи. Откровено казано, и инструментът, и изпълнителят бяха слаби, но всичко на този свят е относително. Тес се заслуша и подобно на очарована птица не можа да се отдалечи. Напротив, тя даже се приближи до изпълнителя, като се спотайваше зад плета, за да не открият присъствието й.

Вече няколко години как бяха изоставили този отдалечен край на градината, в който се намери Тес. Сега той беше влажен и обрасъл със сочна трева, от която при най-малкото докосване се издигаха облаци прашец. Тук растяха и високи цъфнали бурени, излъчващи неприятни миризми — бурени, чиито червени, жълти и пурпурни багри преливаха в такава красива гама, че приличаха на добре гледани цветя. Тес се промъкна крадливо като котка през тази буйна растителност. По полата й се полепяше кукувича плюнка, краката й мачкаха охлюви, китките й се изцапаха с мляко от магарешките бодили и със слуз. От корите на ябълковите дървета голите й ръце отъркваха лепкава ръжда, която — макар че по стволовете изглеждаше бяла, образуваше жълтеникави петна по кожата й. Така тя дойде съвсем близо до Клер, който още не я бе забелязал.

Тес бе изгубила представа както за времето, така и за пространството. Екстазът, за който тя разказваше, че се получавал с усилие на волята, ако вторачиш поглед в някоя звезда, сега я овладя без всякакво усилие. Тънките звуци на старата арфа я олюляваха и тяхната хармония я пронизваше като лек ветрец и насълзяваше очите й. Цветните прашинки, които плуваха във въздуха, приличаха на видими за окото ноти, а влагата в градината — на сълзите на разчувствуваната растителност. Макар че наближаваше нощта, силно миришещите цветове на бурените блестяха напрегнато, сякаш не желаеха да затворят листенцата си, и вълните на цветовете се сливаха с вълните на звука.

Светлината, която все още блестеше, идеше главно от един голям процеп в кълбото облаци на запад. Сякаш част от деня случайно се бе задържала там, след като навсякъде другаде се беше спуснал мрак. Ейнджъл завърши жалната си мелодия — простичка мелодия, за която не се изисква голямо умение, а Тес чакаше, надявайки се, че той ще започне друга. Но той се бе уморил да свири, разсеяно бе заобиколил плета и сега се разхождаше в градината някъде зад нея. С пламнали бузи Тес се отдалечи крадешком, сякаш въобще не се движеше.

Обаче Ейнджъл видя светлата лятна рокля на Тес и я заговори. Гласът му достигна до ушите й толкова тих, като че идеше от много, много далече.

— Защо бягате, Тес? — запита той. — Боите ли се?

— О, не, сър… на открито не се боя от нищо, особено сега, когато падат ябълковите цветове и всичко е така зелено…

— Тогава се боите от нещо вътре във вас, така ли?

— Да, така е, сър.

— От какво?

— И аз не зная точно.

— Да не би, че ще вкисне млякото?

— Не.

— От живота въобще?

— Да, сър.

— О, и аз също, и то много често. Не е лесно да се носи бремето на живота, нали?

— Вярно, сър.

— И все пак не очаквах такива мисли у едно младо момиче като вас. Как стана това?

Тя се поколеба, но запази мълчание.

— Хайде, Тес, доверете ми се.

Тя си помисли, че той я пита как гледа на нещата и смутено отвърна:

— Дърветата имат любопитни очи, нали? Тоест така ти се струва. А реката казва: „Защо ме безпокоиш с погледа си?“ И сякаш виждаш утрешните дни, наредени в редица. Първият от тях е най-голям и най-ясен, а другите стават все по-малки и по-малки, но всички изглеждат страшни и жестоки и ти казват: „Ида! Пази се от мен! Пази се!…“ Но вие, сър, с музиката си можете да будите мечти и да прогонвате тези страшни мисли!