Томас Харди - Тес от рода Д’Ърбървил

Тя седеше заедно с другите и Клер вдигна очи към нея. Тес не го гледаше. Всъщност поради дългото му мълчание почти бяха забравили за присъствието му в стаята.

— Виж, за духове нищо не зная — казваше тя, — но зная, че още докато сме живи, душата ни може да излети от тялото.

Стопанинът се извърна с пълна уста (тук на закуска си похапваха добре) и я погледна въпросително и сериозно, като опря големия си нож и вилица перпендикулярно на масата, подобно на стълбове на недовършена бесилка.

— Хайде бе! А как става това, момиченце? — запита той.

— Най-лесно можеш да го почувствуваш — продължи Тес, — като легнеш нощем на тревата и се загледаш в някоя голяма светла звезда; ако съсредоточиш мислите си само в нея, скоро ще усетиш, че се намираш на стотици и хиляди мили от тялото си и че то всъщност съвсем не ти трябва.

Чифликчията, който досега вторачено гледаше Тес, се обърна към жена си:

— Чудна работа, Кристина! Като си помисля през последните трийсет години колко мили съм проскитал в звездни нощи — още като те ухажвах или търгувах, или ходех за доктор и за сестра — и въобще не съм знаел за тая работа досега, нито пък съм чувствувал душата ми да се издига дори на сантим от яката ми.

Тъй като вниманието на всички, включително и на ученика на фермера, се насочи към Тес, тя се изчерви, уклончиво каза, че само си въобразявала това, и отново се зае със закуската си.

Клер продължи да я наблюдава. Тя скоро свърши да яде и усещайки погледа му, започна да чертае с пръст по покривката въображаеми фигурки, смутена като домашно животно, което чувствува, че го гледат.

„Какво свежо и невинно дете на природата!“ — каза си той.

Внезапно му се стори, че в нея вижда нещо познато, нещо, което го отведе далеч в някакво радостно и безгрижно минало, преди живота му да бъде помрачен от необходимостта да мисли. Той стигна до заключението, че я е виждал и по-рано, но не можеше да си спомни къде. Вероятно я бе срещнал случайно, когато скиташе из селата — тоя въпрос не го интересуваше много. Но това все пак му бе достатъчно, за да започне да дава на Тес предпочитание пред другите симпатични доячки, когато погледът му зажадняваше за женска красота.

Обикновено дояха кравите наред, без да ги подбират. Но някои крави проявяваха предпочитание към определени ръце, като понякога стигаха дори дотам, че отказваха да ги дои който и да е друг, освен техния любимец и безцеремонно ритаха ведрата на останалите доячи.

Фермерът Крик упорито се бореше срещу тези предпочитания и антипатии, като непрекъснато сменяше доячите и кравите. В противен случай, ако някой дояч или доячка напуснеше фермата, той би изпаднал в затруднения. Доячките, напротив, се стремяха точно към обратното, защото, когато си подберяха девет-десет крави, които свикваха с тях, ежедневната манипулация с податливите им вимета беше изненадващо лека и неизморителна.

Като своите другарки Тес скоро разбра кои крави проявяват предпочитание към нейния стил на работа и тя с удоволствие би се споразумяла с тях, тъй като пръстите й се бяха изнежили от дългите престои в къщи, които си бе налагала на интервали през последните две-три години. Измежду деветдесет и петте крави имаше по-специално осем — Тлъстуша, Вироглавка, Горделивка, Мъгла, Старата красавица, Младата красавица, Гиздавка и Кресливка, които с готовност й се даваха, макар че бозките на една-две от тях бяха твърди като моркови, тя ги доеше така леко, че едва ги докосваше с пръсти. Но тъй като знаеше желанията на стопанина, тя съвестно се стремеше да поема животните наред, с изключение само на много упоритите, с които още не успяваше да се справи.

Ала тя скоро откри, че уж случайният ред, по който идваха животните, по някакъв странен начин съвпада с желанията й. Най-сетне тя се сети, че това не може да бъде чиста случайност. Напоследък ученикът на фермера помагаше при подреждането на кравите и на петия или шестия път тя изви очи към него и облягайки глава на кравата, го изгледа хитро и въпросително.

— Мистър Клер, вие сте подредили кравите! — каза тя, изчервявайки се.

Като му отправяше това обвинение, на лицето й, без да иска, се появи усмивка, която повдигна горната й устничка и разкри върховете на зъбите й, докато долната й устна си остана неподвижна и строга.

— Няма никакво значение — каза той. — Вие ще си останете тука и винаги ще ги доите.

— Така ли мислите? О, как бих искала да остана! Но не зная дали ще може…