Томас Харди - Тес от рода Д’Ърбървил

За своя голяма изненада той откри, че присъствието им му доставя истинско удоволствие. Само за няколко дни от съзнанието му изчезна традиционната представа за селските работници, които във вестниците олицетворяват с жалкия Ходж 8 8 Пренебрежителен прякор на ратая в Англия. — Б.пр. . Разглеждайки своите другари отблизо, той не откри между тях никакъв Ходж. Наистина на първо време, когато у него още беше пресен контрастът с онова коренно различно общество, в което бе живял досега, новите му приятели му се струваха малко странни. Отначало мислеше, че е унизително да седи заедно с работниците. Техните възгледи и обичаи, както и обкръжаващата го среда, му изглеждаха назадничави и безсмислени. Но постепенно, с течение на времето, голямата му наблюдателност започна да ги вижда в съвършено друга светлина. В обстановката не бе се изменило абсолютно нищо и все пак еднообразието отстъпи място на разнообразието. Когато Клер започна да ги опознава отблизо, стопанинът и неговите работници, доячите и доячките, започнаха да придобиват свои собствени характерни черти, като в някакъв химически процес. Той си спомни мисълта на Паскал: „A mesure qu’on a plus d’esprit, on trouve qu’il у а plus d’hommes originaux. Les gens du commun ne trouvent pas de difference entre les hommes.“ 9 9 Колкото по-умен е човек, толкова по-различни хора открива. Простият човек не вижда никаква разлика между хората (фр.). — Б.пр. Традиционният безличен Ходж престана да съществува. Той се раздроби на десетки отделни човешки същества, с различни мисли и с безкрайно разнообразие от характери. Някои бяха щастливи, някои жизнерадостни, неколцина бяха потиснати. Срещаха се и хора, които бяха едва ли не гениални, други бяха глупави, трети развратни, четвърти — непорочни, някои бяха мълчаливи като Милтън, други бяха кромуелски тип. Всеки от тях имаше собствено и определено мнение за всеки от колегите си, точно така, както Ейнджъл си съставяше мнение за другите. Това бяха хора, които се хвалеха или осъждаха един друг, които се забавляваха или мръщеха, наблюдавайки взаимните си слабости или пороци; всеки вървеше по свой собствен път към неизбежната смърт.

Неочаквано Ейнджъл започна да харесва живота на открито заради красотата му и заради всичко, което му носеше, независимо от ползата, която той щеше да има от този живот в своята бъдеща професия. По някакъв чародеен начин — като се има пред вид състоянието му — той се отърси от хроническата меланхолия, която обхваща цивилизованите народи, когато те постепенно изгубят вярата си в някаква благодетелна сила. За пръв път през последните години Ейнджъл си позволяваше да чете, каквото му се хареса, без да се мъчи да се натъпква със знания за някаква определена професия — тъй като няколкото наръчника по земеделие, с които считаше за необходимо да се запознае, му отнемаха малко време.

Той охладня към старите си възгледи и откри нещо ново в живота и в човека. Същевременно той отблизо опозна онези явления, за които досега имаше само смътна представа — годишните времена и тяхното настроение, утрото и вечерта, нощта и луната, ветровете и променливия им нрав, водите и мъглите, сенките и тишината и гласовете на неодушевените предмети.

По това време на годината ранните утрини все още бяха хладни и в голямата стая, където закусваха, пламтеше огън. Мисис Крик твърдеше, че Ейнджъл Клер е от твърде благороден произход, за да сяда на общата маса. По нейно разпореждане той свикна да сяда в ъгъла край зеещата камина, като му поставяха чашката и паницата до рамото, на една полица в стената. В това ъгълче светлината идеше направо от дългия и широк прозорец и се смесваше с някакво хладно синьо сияние, което падаше от камината. Тук той можеше да чете спокойно винаги когато пожелаеше. Между Клер и прозореца се намираше масата, на която сядаха неговите другари, и докато дъвчеха, профилите им рязко се открояваха на стъклото. Отстрани, през вратата на мандрата, се виждаха редиците правоъгълни ведра, преливащи от сутрешното мляко. В дъното беше голямата маслобойна и той чуваше характерния й звук. През прозореца можеше да се забележи нейният двигател — ленив кон, който едно момченце караше в кръг.

През първите дни след пристигането на Тес, Клер, който разсеяно четеше някаква книга, списание или ноти, току-що получени по пощата, едва забелязваше присъствието й на масата. Тя говореше така малко, а останалите доячки така много, че в общото бръщолевене той не успя да открие нова нотка, освен това заради общите впечатления той имаше обичая да пренебрегва детайлите в дадена картина. Един ден обаче, когато разучаваше една от своите партитури и мислено възпроизвеждаше мелодията, той се разсея и партитурата падна до огнището. Той се загледа в горящите пънове. Работата около закуската бе приключила и му се струваше, че най-горният пламък, който догаряше в предсмъртен танец, се върти в тон с мелодията, звучаща в ушите му. Погледна и двете куки, увиснали от напречното желязо над огнището и потънали в сажди, и му се стори, че и те трептят в такт с музиката. Погледна и полупразното менче, което жално свистеше в акомпанимент. Разговорът на масата се смеси с неговия фантастичен оркестър и той си помисли: „Какъв напевен глас има една от тези доячки! Трябва да е новата!“