Томас Харди - Тес от рода Д’Ърбървил

В този късен час на Тес й липсваше любопитството да запита защо и този мистър Клер няма да стане свещеник като братята си; постепенно тя заспа и думите на другарката й едва-едва долитаха до нея като миризмата на сиренето от съседната мансарда и ритмичното капене на суроватката от цедилките на долния етаж.

Тес не си спомняше ясно фигурата на Ейнджъл Клер, но тя помнеше изразителния му глас, дълбоките му втренчени и замечтани очи, подвижната му уста; тя бе сякаш много малка и деликатна за мъж, но понякога неочаквано долната му устна прилепваше твърдо към горната и това стигаше, за да не го подозреш в нерешителност. Независимо от това нещо смътно, съсредоточено и неопределено в държането и неговия поглед му даваше вид на човек, който вероятно няма строго определени цели или грижи за материалното си бъдеще. И все пак, когато беше момче, хората казваха за него, че би могъл да постигне всичко, каквото иска, стига да се опита.

Той беше най-младият син на беден свещеник в другия край на графството и след като беше обиколил и някои други ферми, бе дошъл за шест месеца в чифлика „Талботейз“ да се учи. Целта му беше да изучи на практика всички отрасли на фермерството, а след това, според случая, или да отиде да работи в колониите, или да наеме ферма в родината си.

Присъединявайки се към редовете на земеделците и скотовъдците, младият човек направи една стъпка в кариерата си, която нито той, нито другите бяха очаквали.

Старият мистър Клер, чиято първа жена умря и му остави една дъщеря, се ожени за втори път на солидна възраст. Малко неочаквано втората му жена му роди трима сина, така че между най-младия, Ейнджъл, и баща му — свещеника — като че ли липсваше цяло поколение. От тези три момчета Ейнджъл, създанието на старостта му, бе единственият му син, който не взе университетска диплома, въпреки че той едничък още от детинство обещаваше напълно да оправдае университетското следване.

Две-три години, преди Ейнджъл да се появи на танца в Марлот, един ден след училище, когато той продължаваше да се занимава в къщи, в дома на свещеника се получи пакетче, изпратено от местния книжар и адресирано до „преподобния Джеймс Клер“. Свещеникът го отвори и намери вътре една книга. Той прочете няколко страници, след това скочи от стола си като ужилен и с книгата под мишница се затече право в книжарницата.

— Защо сте изпратили това нещо у дома? — запита той строго с книгата в ръка.

— Поръчана е, сър.

— Но не от мен, нито пък от някой от моето домочадие — това мога да ви кажа с положителност!

Книжарят погледна в тетрадката за поръчки.

— Погрешно съм я адресирал до вас, сър — каза той. — Мистър Ейнджъл Клер я е изписал и е трябвало да я изпратя на него.

Мистър Клер потръпна, сякаш го бяха ударили. Той се върна в къщи блед и угнетен и повика Ейнджъл в кабинета си.

— Виж тази книжка, синко — каза той. — Какво ще ми кажеш за нея?

— Аз си я поръчах — простодушно отвърна Ейнджъл.

— А защо?

— За да я прочета.

— Как можеш дори да си помислиш да четеш такова нещо!

— Защо? Та това е просто една философска система. Едва ли някога е било публикувано по-морално и дори по-религиозно произведение.

— Морално — да, не отричам. Но религиозно! И това ми казваш ти , който възнамеряваш да се посветиш на църквата!

— След като засегнахте този въпрос, татко — каза синът с развълнуван израз на лицето си, — нека веднаж завинаги ви кажа, че бих предпочел да не ставам свещеник. Опасявам се, че съвестта ми не ще ми позволи да го направя. Аз обичам църквата като родна майка и винаги ще имам най-топли чувства към нея. Няма друг институт, от чиято история да съм се възхищавал по-дълбоко. Но откровено казано, не бих могъл да й стана служител като братята си, докато тя отказва да се освободи от Теорията за изкуплението, която не издържа никаква критика.

На праволинейния и простоват свещеник никога не му бе хрумвало, че ще чуе такива мисли от устата на собствения си син, негова плът и кръв. Той бе зашеметен, възмутен, вцепенен. И щом Ейнджъл няма да се посвещава на църквата, какъв смисъл има да го изпраща в Кеймбридж? Този човек със строго установени идеи приемаше университета само като крачка към духовния сан. В противен случай той би бил само предговор към ненаписана книга. Бащата бе не само религиозен, но и благочестив човек, дълбоко верующ — не в смисъла, който сега влагат в това понятие разните теолози-шарлатани в църквата и извън нея, а в стария и пламенен дух на евангелистката школа. Той беше човек, който