Томас Харди - Тес от рода Д’Ърбървил

Стопанството на Крик, работниците и работничките си живееха тихо, приятно и даже весело. Те може би се намираха на най-щастливото стъпало от социалната стълбица — над границата на нуждата и под границата, на която условностите започват да сковават естествените чувства, а под натиска на изтърканите модни обичаи хората са недоволни дори когато имат достатъчно блага.

Така отмина периодът на раззеленяването, когато сякаш единствената цел на природата е да се възроди. Тес и Клер несъзнателно се изучаваха един друг, като непрестанно се клатушкаха на ръба на любовта и все пак съумяваха да не й се отдадат. Но през цялото време, подчинявайки се на някакъв непреодолим закон, те се стремяха един към друг като две поточета в една и съща долина.

Никога през последните няколко години Тес не се беше чувствувала така щастлива, както сега, може би никога вече нямаше да бъде така щастлива. Най-важното беше, че в тази нова обстановка тя физически и душевно се чувствуваше на мястото си. Там, където я бяха посадили, фиданката бе достигнала с корените си отровна почва, но сега я бяха присадили в по-здрава почва. Нещо повече, и двамата с Клер все още се колебаеха на границата между увлечението и любовта. На тази граница още няма дълбоки чувства, нито пък през главата преминават мисли с неловки въпроси: „Накъде ли ще ме отведе това ново течение? Какво ще означава то за моето бъдеще? Как ли ще му се отрази миналото ми?“

Засега за Ейнджъл Клер Тес все още беше случайно явление — топло розово видение, което едва бе започнало да спохожда съзнанието му по-често. Затова той позволяваше на мислите си да се занимават с нея, като сравняваше интереса си към нея с интереса на някакъв философ към един изключително нов, свеж и интересен образец на женствеността.

Срещаха се постоянно, нямаше как да не се срещат. Те се виждаха ежедневно в този странен и тържествен момент на утринния полумрак, в лилавата или розова зора, защото тук трябваше да се става рано, много рано. Дояха кравите към зазоряване, а още преди доенето — малко след три часа — трябваше да се обира каймакът на млякото. Обикновено будилникът будеше един човек, а той след това вдигаше всички останали. Тес беше най-новата тук, а освен това всички скоро откриха, че на нея — за разлика от другите — винаги можеше да се разчита, че ще чуе звъна на будилника. Затова тази задача започнаха да възлагат най-често на нея. Щом настанеше три и часовникът почнеше да звъни, тя излизаше от стаята си, притичваше до вратата на стопанина и после по стълбите до стаята на Ейнджъл, когото с висок шепот викаше да стане, след това събуждаше другарките си. Докато Тес се облече, Клер вече сварваше да излезе на свежия влажен въздух. Останалите момичета, както и стопанинът, обикновено се обръщаха още веднаж в леглото и се появяваха едва след петнадесетина минути.

Макар и еднакво наситени, сивите полутонове на зората не са като сивите полутонове на здрача. В утринния полумрак светлината е активна, а тъмнината пасивна. Във вечерния здрач тъмнината е активна и расте, а светлината е пасивна и дреме.

При това често — и може би невинаги случайно — съвпадение да излизат първи навън, на тях им се струваше, че в целия свят те първи са станали от сън. В тези първи дни на своя престой във фермата Тес не обираше каймака от млякото, а веднага след ставане излизаше вън, където Ейнджъл обикновено я чакаше. Призрачната, бледа, водниста светлина, която заливаше откритите поля, караше двамата да се чувствуват самотни, сякаш бяха Адам и Ева. В смътната светлина на раждащия се ден Тес се струваше на Клер съвършена както духовно, така и физически, приличаше му на някаква почти властвуваща сила, може би защото той знаеше, че надали някоя друга така красива жена се разхожда на открито в този ранен час — поне дотам, докъдето стига хоризонтът, а и в цяла Англия тези жени сигурно бяха малко. Хубавите жени обикновено спят в ранните летни утрини. Тя беше до него, а другите бяха далече!

Странната, смесена, тъжна светлина, в която те отиваха заедно до мястото, където лежаха кравите, често го караше да мисли за часа на възкресението. И през ум не му минаваше, че край него може би върви Магдалена. Докато целият пейзаж се къпеше в неутрални тонове, лицето на неговата приятелка непрестанно привличаше погледа му, сякаш бе обградено от някаква фосфоресцираща светлина. Тес имаше призрачен вид, като че бе душа без тяло. Всъщност лицето й незабелязано бе уловило студения отблясък на деня от североизток. Без той да знае, неговото собствено лице й изглеждаше също така призрачно.