Томас Харди - Тес от рода Д’Ърбървил

— Дядо ми обичаше да ходи при знахаря Минтерн, там де, в Оулзкомб. Брей, умен човек бил, така казваше дядо ми — продължи мистър Крик. — Днес такива ги няма.

Мислите на мисис Крик се придържаха по-близо до третирания въпрос.

— А може някой тъдява да е влюбен — колебливо каза тя. — Като бях млада, чувах да разправят, че това може да бъде причината. Крик, помниш ли, преди години, когато при нас беше онова момиче — и тогава пак маслото не излизаше…

— Да, да, но не беше баш така… Любовта нямаше нищо общо с тая работа. Добре си спомням: тогава се беше развалила центрофугата.

Той се обърна към Клер:

— Имахме тогава един Джек Долъп, сър, пъргав момък — дояч беше. Задиряше едно момиче в Мелсток и го измами, както много други преди нея. Да, ама тоя път имаше да се справя с малко по-друга жена, не със самото момиче. Един велики четвъртък — от всички дни в календара, та точно тоя ли! — ние пак се бяхме събрали тук, както сме сега, само че тогава не биехме масло. И ето че майката на момичето влиза през вратата и държи в ръка голям чадър с медна дръжка — с него и бик можеш да повалиш — и казва: „Джек Долъп тука ли работи? Защото ми трябва! Имам да уреждам с него сметки, хем какви!“ А зад майката, на няколко крачки, върви момичето и жално плаче в кърпичката си. „Господи! Ето ти беда! Ще ме убие! — извика Джек, като ги видя от прозореца. — Къде да се скрия? Къде? Не й казвайте къде съм!“ — и взе, че се вмъкна в центрофугата и се затвори вътре точно когато майката на момичето нахлу в мандрата. „Къде е, мръсникът му с мръсник? Казвайте! — викна тя. — Ще му одера кожата, само да го пипна!“ — и започна да го търси навсякъде и да го ругае — с думи на парчета го направи. Джек едва не се задушава в центрофугата, а бедното момиче — или по-скоро млада жена — седи на вратата и очите си ще изплаче. Никога няма да го забравя, никога! Камък да беше, и той би се стопил! Но майка й не можа да го открие никъде.

Фермерът спря, а присъствуващите размениха две-три думи.

Разказите на Крик често изглеждаха, че свършват, когато всъщност не бяха свършили, и новаците започваха преждевременно да възклицават. Но по-старите имаха опит. Разказвачът продължи:

— Отде се намери ум у тая старица, не знам, но се сети, че се е скрил ей в тая центрофуга. Без да каже нито дума, тя взе, че хвана ръчката (тогава я въртяхме на ръка) и я завъртя, а Джек се замята вътре. „Ой, господи! Спрете центрофугата! Пуснете ме! — закрещя той, като подаваше глава навън. — Ще стана на пихтия!“ (Той си беше бая страхлив, както обикновено са хората като него.) „Няма да те пусна, докато не си платиш, дето я опозори!“ — казва старицата. „Спри центрофугата, дърта вещице!“ — реве той. „Дърта вещица ли, измамник такъв! — казва тя. — Вече пет месеца, откак трябва да ми викаш мамо.“ А центрофугата продължава да се върти и кокалите на Джек отново затропаха. Никой от нас не посмя да се намеси и накрая той обеща да поправи стореното. „Да — казва той, — ще си удържа на думата.“ Та така свърши тая работа.

Докато слушателите усмихнато коментираха, зад гърба им се чу внезапно движение и те се обърнаха. Пребледняла, Тес бе отишла при вратата.

— Колко горещо е днес! — едва чуто каза тя.

Наистина беше топло и никой не свърза постъпката й със спомените на фермера. Той пристъпи напред, отвори й вратата и й каза с ласкава насмешка:

— Какво ти става, момиченце? (Той често я наричаше така, без да влага в това прозвище някаква ирония.) Най-хубавата доячка във фермата и взе, че ти стана лошо от първата целувка на лятото. А какво ще правим с тебе, когато наистина стане жега? Нали така, мистър Клер?

— Стана ми лошо и… мисля… че навън ще ми е по-добре — механично каза тя и изчезна.

За нейно щастие точно в този момент млякото във въртящата се центрофуга започна да издава характерния си звук.

— Тръгна! — извика мисис Крик и никой повече не обърна внимание на Тес.

Бедната красавица скоро се съвзе външно, но през целия следобед беше много потисната. Когато настана часът на вечерното доене, на Тес не й се искаше да бъде с другите и тя тръгна, без сама да знае накъде. Чувствуваше се нещастна — о, така нещастна! — когато разбра, че за нейните другарки разказът на фермера не беше нищо друго, освен една хумористична история. Никоя от тях, освен самата тя не разбираше колко тъжен е този разказ и положително никой не знаеше колко жестоко засегна той най-болното й място. Сега вечерното слънце й се струваше грозно като голяма възпалена рана на небето. От тръстиките край реката я поздрави само прегракналият глас на тръстиковите врабчета. Гласът им беше тъжен и равен като гласа на стар приятел, чието приятелство тя е забравила.