Томас Харди - Тес от рода Д’Ърбървил

Клер продължи да ги наблюдава, а те също го забелязаха.

— Тя се изчервява — героично продължи Тес.

— Коя?

— Рети Придъл?

— Така ли? А защо?

— Защото я гледате.

Колкото и силно да бе желанието и да се пожертвува, Тес не можа да продължи и да извика: „Ако наистина искате да се ожените за селско момиче, а не за лейди, вземете някоя от тях! И да не сте помислили да се жените за мен!“ Тес тръгна след фермера Крик и когато Клер изостана, тя почувствува тъжно задоволство.

От този ден нататък тя правеше всичко възможно да го избягва. Сега, за разлика от преди, Тес не си позволяваше да остава дълго в негово присъствие, дори и когато се срещаха съвсем случайно. Искаше да даде на другите момичета всички възможности.

Слушайки техните признания, с развитото си чувство на жена Тес разбираше, че само от Ейнджъл Клер зависи да не опорочи честта на което и да е момиче във фермата. Това негово усърдие да не покруси щастието на никое от тях я изпълваше с нежно уважение към него, защото тя го отдаваше — правилно или не — на неговото самообладание и чувство за дълг — качества, които никога не бе очаквала да срещне у представител на другия пол. Тя съзнаваше, че ако тези качества липсваха у Клер, не едно от простодушните момичета, които живееха заедно с нея, би могло да тръгне по нейния път, потънало в сълзи.

Горещото юлско време се промъкна незабелязано и в равната долина въздухът натегна приспивно над краварите, кравите и дърветата. Често падаха топли дъждове, които пречеха на сенокоса в съседните ливади, а тук, където се хранеха кравите, растителността ставаше все по-буйна.

Беше неделя сутрин. Кравите бяха издоени, приходящите доячи си бяха отишли по домовете. Тес и трите й приятелки се обличаха бързо — бяха решили заедно да отидат на църква в Мелсток, на около три-четири мили от чифлика. Тес вече бе прекарала два месеца в „Талботейз“ и това беше първата й дълга разходка.

Предишния следобед и цялата нощ над ливадите вилняха гръмотевични бури и дъждът завлече част от сеното в реката, но тази сутрин след пороя слънцето блестеше още по-силно, а въздухът беше ароматен и чист.

Част от пътеката, която се извиваше от тяхната енория до Мелсток, минаваше през най-ниските части на равнината и когато девойките стигнаха дотам, видяха, че дъждът е залял около петдесет ярда от нея с вода, която стигаше до над глезените. В делничен ден това нямаше да е пречка. Те безгрижно щяха да я прецапат с високите си налъми и обувки, но в този ден на слънце и суетата плътта отива да кокетира с плътта, лицемерно претендирайки, че е заета с по-възвишени помисли; в този ден, в който те обуваха бели чорапи и обувки с тънки подметки и обличаха розови, бели и лилави рокли, по които би личало всякакво петно от кал, локвата беше неприятна пречка. Камбанарията на черквата ги зовеше — но дотам оставаше цяла миля.

— Кой да предположи, че реката ще се надигне толкова сред лято! — каза Мариан. Те се изкачиха на крайпътния насип и едва крепейки се, се опитаха да пропълзят по него и да заобиколят локвата.

— Нищо няма да стане! — каза Рети, спирайки в отчаяние насред насипа. — Или трябва да я прегазим, или да заобиколим по другия път — а тогаз съвсем ще закъснеем!

— Пък мене такъв срам ме хваща, като закъснея за черква и хората започнат да се обръщат — каза Мариан, — че до края на службата все горя!

Докато те едва се крепяха на насипа, откъм завоя на пътя срещу тях се зададе Ейнджъл Клер, който шляпаше по пътеката през локвата.

Четири сърца силно затуптяха в такт.

Видът му съвсем не беше празничен, както често се случва на сина на свещеник, който догматично се придържа към обредите. Той беше облечен в ежедневните си дрехи и обут във високи ботуши, а под шапката си бе сложил зелев лист, за да му държи хлад. Бастунът — стебло от магарешки трън, който той държеше в ръка, допълваше картината.

— Не отива на черква — каза Мариан.

— Не… за съжаление — промълви Тес.

Всъщност в хубавите летни дни — правилно или не (да употребим уклончивия израз на красноречивите оратори), Ейнджъл предпочиташе проповедите на природата пред проповедите в черквите и параклисите. Тази сутрин той бе излязъл да види дали пороят е причинил сериозни щети на сеното. Пътем той бе зърнал момичетата отдалеч, но улисани в своите затруднения, те не го бяха видели по-рано. Той знаеше, че водата на това място се е покачила и че тя ще им попречи въобще да продължат. Затова беше избързал, като смътно си представяше как ще им помогне — особено на една от тях.