Томас Харди - Тес от рода Д’Ърбървил

— Нито пък аз… Водата се вдигна така внезапно.

Но той не мислеше за изкачването на водата, а развълнуваното й дишане показваше, не тя много добре разбира това. Клер спря и наклони глава към лицето й.

— О, Теси! — възкликна той.

Страните на девойката пламнаха на вятъра. От вълнение тя не смееше да го погледне в очите. Това напомни на Ейнджъл, че малко несправедливо се опитва да се възползува от случая, и се въздържа. Устните им още не бяха отронили нито една любовна дума и сега им беше приятно да мълчат. Все пак, за да удължи остатъка от пътя колкото е възможно повече, той вървеше бавно, но най-сетне те минаха завоя и останалите три момичета вече ги виждаха прекрасно. Стигнаха на сухо и той я свали на земята.

Приятелките й ги разглеждаха с широко отворени, замислени очи и тя разбра, че са разговаряли за нея. Той бързо се сбогува и отново зацапа назад по наводнения път.

Четирите момичета потеглиха заедно както преди. Най-сетне Мариан наруши тишината и каза:

— Не, право да си кажа, с нея не можем да се мерим! — и унило погледна Тес.

— Какво искаш да кажеш? — запита Тес.

— Той тебе най-много харесва, повече от всички! Личеше си, когато те пренасяше. Щеше да те целуне, само да го беше насърчила малко, ей тоничко!

— Не! Не е вярно! — извика Тес.

Веселото настроение, с което бяха тръгнали, някак си изчезна, и все пак между тях нямаше нито неприязън, нито злоба. Израсли в онези самотни кътчета на страната, където фатализмът е пуснал дълбоки корени, на тях бе присъщо великодушието. Затова те не я упрекваха. Тя бе спечелила — нека! Така е решила съдбата!

Сърцето на Тес се свиваше. Тя не можеше да скрие от себе си факта, че обича Ейнджъл Клер, че може би го обича още по-страстно, защото знае, че и други го обичат. Това чувство е заразително особено сред жените. И все пак нейното жадно сърце съчувствуваше на другите. Честна по природа, Тес се беше борила с любовта, но недостатъчно и естественият резултат беше налице.

— Никога няма да ви преча, на никоя от вас! — заяви същата вечер тя на Рети в спалнята, а по бузите й се стичаха сълзи. — Нищо не мога да направя, миличка. Не зная дали той въобще мисли за женитба, но ако ме поиска, ще му откажа — както бих отказала на всеки мъж.

— О! Така ли! А защо? — учудено запита Рети.

— Не мога. Но нека ти кажа откровено: дори и с мен нищо да не стане, струва ми се, че няма да избере нито една от вас.

— О, аз никога не съм се надявала, нито съм мислила за това! — проплака Рети. — Господи! Иде ми да умра!

Нещастното дете, разкъсвано от чувства, които едва ли само разбираше, се обърна към другите две момичета, които току-що се бяха изкачили по стълбите.

— Пак ще си бъдем приятелки с нея! — каза им Рети. — Тя също не се надява повече от нас, че той ще се ожени за нея.

Временната сдържаност изчезна и те отново станаха откровени и ласкави.

— Сега ми е все едно какво ще стане с мене — каза Мариан, чието настроение бе спаднало съвсем. — Щях да се омъжвам за един млекар в Стикълфорд — два пъти ме иска човекът, но честна дума, сега предпочитам да сложа край на живота си, отколкото да му стана жена. Из, защо мълчиш?

— Да си призная — промълви Из, — сигурна бях, че днеска, докато ме държеше и аз мирувах на гърдите му, ще ме целуне и се надявах ли, надявах, и никак не мърдах. Но не ме целуна. Не ми се стои повече в „Талботейз“! Ще си ида в къщи!

Въздухът в спалнята сякаш трепереше от незадоволените страсти на девойките. Съзнанието им се гърчеше в плен на едно вълнение, наложено им от жестоките закони на природата — вълнение, което никоя от тях нито бе очаквала, нито желаеше. Случката през деня бе раздухала огъня, който терзаеше и изгаряше със страшна сила сърцата им. Страстта изличи разликите в характерите им и всяка от тях бе само частичка от организма, наречен пол. Между тях имаше толкова откровеност и така малко ревност, защото липсваше надежда. Всички те бяха обикновени разумни девойки и нито една не се опитваше да се заблуждава с празни фантазии или да отрече любовта си, или да се превъзнася с надежда, че ще затъмни другите. От гледна точка на социалното си положение те всички признаваха безполезността на своето увлечение, неговото безнадеждно начало, неговата егоистична едностранчивост, липсата на каквото и да е, което би оправдало съществуването му пред очите на обществото (макар че пред очите на природата то бе напълно оправдано). Самото наличие на това чувство им доставяше мъчителна радост, изпълваше ги със смирение и достойнство, които не биха съществували, ако имаше поне малко истинска и користна надежда да се омъжат за него.