Томас Харди - Тес от рода Д’Ърбървил

— Н… не зная!

Той й позволи да се освободи от прегръдките му. След минута-две двамата пак започнаха да доят. Никой не бе видял как двете тела се бяха притиснали едно в друго. И когато след няколко минути фермерът дойде в закътаното ъгълче, нищо не подсказваше, че тези двама души, застанали на почетно разстояние един от друг, са повече от обикновени приятели. Но откакто Крик ги беше видял предния път, беше се случило нещо, което за двамата бе изменило света, нещо, което — ако го знаеше — фермерът като практичен човек би презирал. И все пак нещо, причинено от един по-упорит и неудържим стремеж, отколкото цял куп от така наречените практични неща. Завесата пред очите им се бе разкъсала. Оттук нататък пред всеки от тях — за кратко или за дълго — се откриваше нов хоризонт.

Край на трета фаза

Когато падна нощта и девойката, която бе спечелила сърцето му, се прибра в стаята си, неспокойният Клер излезе навън в полумрака.

Нощта беше душна като деня. След смрачаване хлад идеше само от тревата. Пътищата, градинските пътеки, фасадите на къщите и оградите бяха горещи като огнища и лъхаха върху лицето на нощния скитник събраната по пладне топлина.

Той седна върху напречната греда на източната вратница на двора и не можеше да разбере какво става с него. Този ден чувствата наистина бяха надделели над разума му.

След неочакваната прегръдка преди три часа двамата бяха странили един от друг. Тя беше стихнала, сякаш изплашена от случилото се, докато той, със своята неспокойна и съзерцателна натура, беше развълнуван от това ново, така неочаквано и така властно обладало го чувство. Трудно му беше да си даде сметка какви ще бъдат отсега нататък отношенията помежду им — насаме или в присъствието на други хора.

Ейнджъл беше дошъл в тази ферма, за да учи и си мислеше, че временното му пребиваване тук ще бъде само един епизод в живота му — кратък преходен епизод, който лесно ще забрави. Беше дошъл тук с надеждата, че от своето усамотение ще може да наблюдава вълнуващия външен свят, че като Уолт Уитман ще може да каже: „Тълпи от мъже и жени, тълпи в ежедневни одежди, как странни сте вие за мен!…“ — и че ще може да реши какво да прави, когато отново се впусне в този външен свят. Но ето че вълненията се бяха пренесли и тук. Това, което доскоро беше смятал за привлекателен външен свят, сега се бе превърнало в безинтересна пантомима. А тук, на това привидно скучно място, далеч от всякакви страсти, с вулканическа сила бе избухнало нещо ново — нещо, което никога преди не бе преживявал.

Всички прозорци на къщата бяха отворени и през двора до Клер долитаха обичайни звуци — обитателите се приготвяха за сън. Този селски дом — така скромен и незначителен, че той го смяташе само за неизбежно временно жилище, за част от пейзажа, която не представлява интерес — в какво се бе превърнал сега? Старите, обрасли с мъх стрехи му шепнеха: „Остани!“ Прозорците му се усмихваха, портата примамливо му кимаше, пълзящите растения съзаклятнически го зовяха. А вътре живееше едно същество с такова огромно въздействие, че караше и тухлите, и мазилката, и целия надвиснал небосвод да пулсират от възбудена чувствителност. Коя беше тази силна личност? Една обикновена доячка.

Изумително наистина какво голямо значение придоби за него животът в тази скромна ферма! И причината за това не беше единствено новата му любов. Мнозина като Ейнджъл са установявали от собствен опит, че смисълът на живота се крие не във външните изменения, а във вътрешните преживявания. Чувствителният селянин води по-съдържателен, по-богат, по-вълнуващ живот от тлъстокожия крал. Така погледнат, животът тук му се струваше не по-малко величествен, отколкото където и да е другаде.

Въпреки своята ерес, грешки и слабости Клер бе човек със съвест. Той не гледаше на Тес като на незначително същество, с което да си поиграе и след това да захвърли. За него тя беше жена, която живее своя собствен пълноценен живот — живот, който и в скърби, и в радости за нея беше от същото значение, от каквото беше за него животът на най-могъщите люде. За Тес целият свят зависеше от нейните възприятия, а ближните й съществуваха само чрез нейното съществуване. Самата вселена бе започнала да съществува за Тес в онзи ден и час, в който тя се беше родила.

Тези възприятия, в които той бе надзърнал, бяха едничката възможност за съществуване, с която Тес бе удостоена от равнодушната Първопричина — за нея те бяха всичко, бяха единственият й шанс. Как тогава да гледа на нея като на по-маловажно създание от себе си? Как да я смята само за красива играчка, с която да се забавлява, докато му омръзне? Как да не гледа съвсем сериозно на чувствата, които знаеше, че е събудил у нея — защото под външната си резервираност тя бе така пламенна и така впечатлителна! Можеше ли да допусне тези чувства да я изтерзаят и погубят?