Томас Харди - Тес от рода Д’Ърбървил

Решението си да посети Еминстър той бе взел съвсем импулсивно и затова не беше предупредил родителите си. Все пак бързаше да пристигне за закуска, преди те да са тръгнали по работа из енорията. Но малко закъсня и ги завари на закуска. Веднага щом влезе, хората около масата скочиха да го посрещнат. Тук бяха баща му и майка му, брат му, преподобният Феликс — свещеник в един град в съседното графство, върнал се в къщи за една-две седмици, и другият му брат, преподобният Кътбърт — завършил класически науки, член на ръководството на своя колеж, който си бе дошъл от Кеймбридж за ваканцията. Майка му носеше шапчица и сребърни очила, а външният вид на баща му бе такъв, какъвто си беше всъщност — вид на сериозен, богобоязлив човек на около 65 години, малко мършав и с бледо, съсредоточено лице, набраздено от дълги размишления. Над главите им висеше портрет на сестрата на Ейнджъл, най-възрастната от децата, 16 години по-голяма от него, която се беше омъжила за мисионер и бе отишла в Африка.

Старият мистър Клер беше свещеник от оня тип, който рядко се среща през последните двадесетина години. Духовен последовател на Уиклиф, Хус, Лютер и Калвин, евангелист до мозъка на костите, запален проповедник, човек, чийто живот и мисли се отличаваха с апостолска простота — още в ранната си младост той веднаж завинаги бе разрешил сериозните проблеми на съществуването и оттогава насам не си позволяваше повече да разсъждава върху тях. Дори хората от неговото време и от неговата школа го смятаха за краен. От друга страна, и най-отявлените му противници неволно се възхищаваха от неговата праволинейност и от забележителната енергия, с която прилагаше своите принципи и отблъскваше всеки опит да ги критикуват. Той боготвореше Павел от Таре, почиташе свети Йоан, мразеше свети Яков толкова, колкото смееше да си позволи, и имаше смесени чувства по отношение на Тимотей, Тит и Филимон. За него Новият завет беше не толкова завет на Христа, колкото завет на Павел, не толкова учение, колкото опиянение. Неговата вяра в детерминизма почти граничеше с порок, а по своята негативна страна беше близка до философията на отрицанието, до Шопенхауер и Леопарди. Той изпитваше омраза към каноните и строгото съблюдаване на правилата за църковната служба, кълнеше се в тридесет и деветте члена 14 14 Тридесет и деветте члена на англиканската църква, приети от всички лица с духовен сан. — Б.пр. и се смяташе за напълно последователен, какъвто може би наистина беше. Но едно беше сигурно — убежденията му бяха искрени.

Ако узнаеше или можеше да си представи естетическото, чувствено, еретическо удоволствие от живота сред природата и от буйната женственост, което неговият син Ейнджъл изпитваше в долината Вар, той би въстанал срещу него от дъното на душата си. Веднаж, в момент на раздразнение, Ейнджъл бе имал нещастието да заяви на баща си, че за човечеството би било много по-добре, ако религията на съвременната цивилизация бе произлязла от Гърция, а не от Палестина. Отчаянието на баща му беше пълно и сляпо, защото той нито за момент не би могъл да допусне, че в такова едно предположение би могла да се крие даже и една хилядна част от истината, да не говорим за полуистината или за цялата истина. Дълго време след тази случка той държа сурови проповеди на Ейнджъл. Но в сърцето му имаше такава доброта, че той не беше никак злопаметен и затова днес посрещна сина си с искрена и нежна, почти детска усмивка.

Ейнджъл седна и се почувствува у дома си. И все пак той не се чувствуваше член на семейството както едно време. Всеки път, когато се връщаше тук, той съзнаваше тази разлика и всеки път животът в дома на свещеника му се струваше все по-чужд. Тук приемаха нещата за дадени, без да ги доказват, и смятаха земята за център на вселената, като рая е в зенита, а адът — в надира. Тези възгледи бяха чужди на Ейнджъл като мечтите на хора от някаква друга планета. Напоследък очите му виждаха единствено живота, чувствата му усещаха единствено силния и страстен пулс на битието, неподправено, неизопачено, несмущавано от вярата, която напразно се опитва да задуши онова, което разумът би се задоволил само да направлява.

От своя страна и те виждаха в него голяма разлика. Някогашният Ейнджъл Клер все повече се изменяше. Всички те, и особено братята му, забелязваха разлика главно в маниерите му. Той все повече се държеше като фермер. Сядаше разкрачен, мускулите на лицето му бяха станали по-изразителни, а очите му говореха толкова, колкото и езикът му, ако не и повече. Маниерите на ученика от колежа бяха почти изчезнали, а от салонния младеж нямаше и помен. Един ограничен човек би казал, че Ейнджъл е станал некултурен, а един превзет човек — че много е загрубял. Такива бяха резултатите от близкото общуване с непокварените моми и момци в „Талботейз“.