Томас Харди - Тес от рода Д’Ърбървил

Обикновено всички доячи, а и някои от доячките заравяха чело в кравата и гледаха във ведрото. Други, особено по-младичките, държаха главата си настрани. Такъв беше навикът и на Тес. Тя притискаше слепоочието си о бедрото на кравата, а очите й бяха насочени в далечния край на ливадата със спокойствието на човек, потънал в размисли. Тя и сега доеше по този начин Старата красавица, а слънцето падаше право върху фигурата й, облечена в розова рокля, върху бялата й шапчица и върху профила й, който се открояваше рязко, като скъпоценен камък, издялан върху сивия фон на кравата.

Тя не знаеше, че Клер я е последвал и че сега той седи под друга крава и я наблюдава. Спокойствието на чертите й беше забележително. Очите й бяха отворени, но не виждаха, като че бе изпаднала в транс. Нищо не се помръдваше — само опашката на Старата красавица и розовите ръце на Тес, но последните се движеха така лесно, сякаш бяха ритмичен пулс, сякаш се подчиняваха на някакъв рефлекс, подобно на туптящо сърце.

Колко мило му се стори лицето й! И все пак в него нямаше нищо безплътно: всичко беше само жизненост, истинска топлина, истинска плът. Те бяха най-силно изразени в устните й. Стори му се, че и преди е виждал такива дълбоки изразителни очи, може би и такива светли страни, такива вити вежди и така изящна брадичка и шия — но никога през живота си не беше виждал устни като нейните. Ако видеше тази червена, леко вдигната горна устна, дори и най-неразпаленият младеж би се увлякъл, влюбил, изгубил ума и дума. Клер никога не беше виждал женски устни и зъби, които така настойчиво да му напомнят стария образ от времето на Елизабет: „Рози, пълни със сняг.“ Той беше влюбен и нищо не би му попречило веднага да ги назове „идеални“. Но не — те не бяха идеални. И именно лекият белег на несъвършенството върху това, което би могло да бъде съвършено, им придаваше прелест, защото им придаваше реалност.

Клер бе изучавал извивките на тези устни толкова много пъти, че лесно можеше да си ги представи. И сега, изправен отново срещу тях, загледан в цвета им и в живота, който лъхаше от тях, той почувствува по плътта си техния полъх, по тялото му премина ток, от който едва не му прилоша, но който — чрез някакъв тайнствен физиологически процес — го накара да кихне прозаично.

Тогава Тес забеляза, че Ейнджъл я наблюдава, но тя не искаше да променя позата си, та той да не разбере, че го е видяла. И все пак странната замечтана неподвижност изчезна и наблюдателното око лесно би могло да види как червенината по лицето й се засилва и след това отново избледнява, докато се превърне в малко петно.

Вълнението, което беше обхванало Клер като някакъв порив от небесата, не утихна. Решенията, сдържаността, предпазливостта, опасенията — всичко това отстъпи като разбит батальон. Той скочи от столчето си и оставяйки ведрото под кравата, да го ритне, ако й се прище, бързо отиде при тази, за която жадуваха очите му, коленичи до нея и я притисна в прегръдките си.

Тес бе напълно изненадана и без да се замисля, прие прегръдката му като нещо неизбежно. Виждайки, че всъщност това не е друг, а нейният любим, устните й се разтвориха и обхваната от моментна радост, тя го притисна и леко извика, като че в екстаз.

Той беше готов да целуне тази уста, която го изкушаваше, но в последния момент се сдържа, обхванат от чувство за вина.

— Тес, скъпа, прости ми! — прошепна той. — Трябваше да те попитам. Аз… аз не знаех какво правя. Не ме смятай за дързък, моля те! Аз те обичам, Тес, най-скъпата ми, искрено те обичам!

В това време Старата красавица се обърна в недоумение и виждайки под нея да се гушат двама души вместо един — както беше свикнала от незапомнени времена, — сърдито подви задния си крак.

— Виж, сърди се, не разбира какво става, ще ритне млякото! — възкликна Тес, като нежно се опитваше да се освободи от прегръдките му. Очите й гледаха животното, но в сърцето й бяха само Клер и самата тя.

Тя се вдигна от столчето и те застанаха прави, един до друг, все още притиснати. Погледът на Тес, отправен някъде надалеч, се замъгли от сълзи.

— Скъпа моя, защо плачеш? — запита той.

— О, не зная! — промълви тя.

Опомняйки се и съзнавайки положението, в което се намираше, тя се развълнува и се опита да се отдръпне.

— Да… най-сетне издадох чувствата си, Тес! — каза той със странна въздишка на отчаяние, признавайки, без да иска, че сърцето му бе надделяло над разума. — Няма нужда да ти казвам, че те обичам, обичам те истински, много! Но аз… сега повече нищо няма да направя… Ти си разстроена, а и аз съм изненадан не по-малко от теб. Няма да си помислиш, че съм се опитал да се възползувам от твоята беззащитност, нали? Че съм действувал бързо и безразсъдно?