Томас Харди - Тес от рода Д’Ърбървил

В тези дълги юнски дни доячките, а и всички работници във фермата си лягаха при залез-слънце, дори по-рано. Утринната работа започваше в зори и беше много тежка, тъй като кравите бяха в пълна млечност. Тес обикновено се качваше горе заедно с другарките си. Тази вечер обаче тя се качи първа в общата стая и вече беше задрямала, когато другите девойки влязоха. Тя ги видя да се събличат в оранжевата светлина на залеза, който украсяваше фигурите им със своите отблясъци. Тя отново задряма, но гласовете им пак я събудиха и тя тихо обърна очи към тях.

Никоя от трите й другарки по стая не си беше легнала. Те стояха на групичка пред прозореца, боси и по нощници, а последните лъчи на залеза все още стопляха лицата им, вратовете им и стените. Те наблюдаваха с голям интерес някого в градината, а лицата им бяха притиснати едно до друго. Весело кръгло лице, до него бледо лице с тъмна коса и най-сетне светло лице с червеникави плитки.

— Не се блъскай! И аз виждам колкото тебе! — каза червенокосата Рети, най-младата от трите, без да отлепя очи от прозореца.

— Няма никакъв смисъл да го любиш, Рети Придъл — лукаво каза най-възрастната, веселата Мариан, — както и за мен няма полза. Той си мисли за други бузи, не за твоите!

Рети Придъл все още гледаше и другите погледнаха отново.

— Ето го пак! — извика Из Хюет, бледото момиче с тъмна, лъскава коса и изящно очертани устни.

— Я по-добре си мълчи, Из! — отвърна Рети. — Нали те видях да му целуваш сянката!

— Какво е правила? — запита Мариан.

— Ами той си стоеше долу край качето със суроватката и го пускаше да тече и сянката на лицето му падна върху стената отзад, дето Из пълнеше една бъчва. А тя прилепи устни до стената и целуна сянката на устата му. Той не я видя, но аз я видях.

— О, Из Хюет! — каза Мариан.

По бузите на Из Хюет се появиха червени петна.

— Е, та какво! Не съм направила нищо лошо! — заяви тя с привидно равнодушие. — Да не би само аз да съм влюбена в него, да не би Рети да не е или пък и ти, Мариан, та толкова знаете?

Пълничкото лице на Мариан не можеше да се изчерви повече, защото то винаги беше румено.

— Аз ли! — каза тя. — Що за глупости! Ах, ето го отново! Скъпи очи, скъпо лице, скъпи мистър Клер!

— Видиш ли — призна си!

— И ти си призна — всички си признахме! — каза Мариан с откровеност, която не държеше никаква сметка за мнението на другите. — Глупаво е нас си да лъжем, макар че няма нужда да го разправяме на останалите. Виж, аз бих го взела за мъж още утре.

— И аз! — измърмори Из Хюет. — Дори и нещо повече!

— И аз! — промълви по-срамежливата Рети.

Тес почувствува, че й става топло.

— Но ние не можем всичките да се оженим за него.

— Най-лошото е, че никоя не може! — каза най-възрастната. — Ето го пак!

И трите му пратиха въздушни целувки.

— А защо? — бързо запита Рети.

— Защото най-му се харесва Тес Дърбифийлд — снишавайки глас, каза Мариан. — Всеки ден го наблюдавам и съм сигурна в това.

Те се умълчаха замислени.

— А тя влюбена ли е в него? — най-сетне промълви Рети.

— Кой знае — понякога ми се струва, че е влюбена.

— Какви сме глупачки! — нетърпеливо каза Из. — Разбира се, че той няма да вземе никоя от нас, нито дори Тес — та нали е син на джентълмен и ще става голям земевладелец и фермер в чужбина! Много е по-вероятно да ни викне за работнички срещу толкова и толкова годишно!

Едната въздъхна и другата въздъхна, а пълничката Мариан въздъхна най-силно от всички. В близкото легло някой също въздъхна. В очите на червенокосата Рети Придъл, хубавичкото младичко момиче, последната издънка на Придъловци — известното семейство в аналите на графството, — се появиха сълзи. Другите мълчаливо го наблюдаваха още известно време, притиснали както и преди лицата си о стъклото, а трите цвята на косите им се преливаха. Но нищо неподозиращият мистър Клер се бе прибрал и те вече не го видяха. Когато сенките започнаха да се сгъстяват, те се промъкнаха в леглата си. След няколко минути го чуха да изкачва стълбата към стаята си. Мариан скоро захърка, но Из дълго не можа да заспи. Рети Придъл заспа в сълзи.

Тес, терзана от по-силни страсти, бе много далеч от съня. Този разговор бе още един горчив хап, който тя трябваше да преглътне днес. В гърдите й не се надигна ни най-малкото чувство на ревност — тя знаеше, че се радва на предпочитанието му. Тя бе по-изящна, необразована и — макар че Рети беше най-младата — по-зряла жена от всички тях. Затова знаеше, че най-малкото, най-обикновеното усилие й бе достатъчно да отстои пред Ейнджъл Клер своето срещу всичките й откровени приятелки. Но сериозният въпрос беше: трябваше ли да го прави? Сериозно погледнато, никоя от тях нямаше никакъв шанс, но съществуваше възможност тази или онази да предизвика у него мимолетна страст и да се радва на неговото ухажване, докато той все още е тук. Имаше случаи, когато подобни неравни отношения са водили до брак. Тя беше чувала мисис Крик да разправя, че мистър Клер един ден я запитал, шегувайки се, каква полза имало да се жени за някоя изящна лейди, когато му предстояло да обработва десет хиляди акра земя в колониите, да отглежда говеда и да жъне пшеница. Най-умното било да си вземе жена от село. Но независимо от това дали мистър Клер бе говорил сериозно, или не, защо трябва именно тя — която се бе зарекла никога да не се жени за когото и да било и пред бога се бе заклела да устои на изкушението — да отвлича вниманието на мистър Клер от други жени заради мимолетното щастие да срещне ласкавия му поглед, докато той живее в „Талботейз“?