Томас Харди - Тес от рода Д’Ърбървил

В тази паметна утрин пътят на Тес Дърбифийлд минаваше през североизточните гънки на долината, гдето тя се бе родила и прекарала своя живот. За нея долината Блекмур бе целият свят, а жителите й — неговото население. В дните на детството си тя бе разглеждала с недоумяващи очи от портите и градинските врати на Марлот долината, но това, което бе тайна за нея тогава, бе тайна и сега. През прозореца на своята стая тя всеки ден виждаше кули, села, бели замъци с неясни очертания, а над тях — град Шестън, кацнал величествено на височината, с прозорци, които светят като лампи в лъчите на залязващото слънце. В града тя бе ходила само веднаж или два пъти, а отблизо познаваше само една малка част от долината и нейните околности. Извън границите на долината тя почти не бе излизала. Тя познаваше очертанията на околните хълмове като пръстите на ръцете си. Но за това, което се намираше зад тях, тя можеше да съди само от познанията, дадени й в селското училище, което завърши преди година-две като първа ученичка.

В детските й години приятелките й я обичаха много. Често хората я виждаха да се връща от училище с две другарки на нейна възраст. Тес вървеше в средата, сложила ръце върху раменете им, а те я държаха през кръста. Върху вълнената си рокля, чийто първоначален цвят беше станал неузнаваем, тя носеше красива престилка от розова басма на квадрати. Дългите й здрави крака бяха обути в тесни чорапи с дупки на коленете, протрити от пълзене по пътищата и насипите, когато тя ходеше на лов за съкровища от животинския или растителния свят. Косата й, която тогава имаше пепелив цвят, висеше като синджирите, на които закачват котлите над огъня.

Когато Тес порасна и започна да разбира нещата, изпита малтусиански яд към майка си заради това, че тя така безгрижно й бе народила толкова много братчета и сестричета, след като бе толкова мъчно да се отгледат и изхранят. По ум майка й не се различаваше от едно щастливо дете. Джоана Дърбифийлд бе дете, и то не най-голямото в това семейство, което изцяло зависеше от съдбата.

Все пак Тес се отнасяше добре и човечно към децата и им помагаше, колкото може. Като свърши училище, тя работеше по прибирането на сеното и по жътва в съседните ферми или пък доеше крави и биеше масло. Тя бе усвоила този занаят още по времето, когато баща й имаше собствени крави, и със сръчните си ръце майсторски се справяше с тази работа.

Сякаш всеки изминат ден стоварваше все повече от семейните грижи върху нейните крехки плещи и това, че не друг, а Тес трябваше да представлява Дърбифийлдови в имението на д’Ърбървил, си беше в реда на нещата. Тук трябва да признаем обаче, че в този случай изборът беше подходящ. Дърбифийлдови се показваха откъм най-добрата си страна.

Тя слезе от колата на кръстопътя за Трантридж и се спусна пеша по хълма към местността, известна под името Ловния парк, до която, както й бяха казали, се намираше имението на мисис д’Ърбървил, наречено Стръмният склон. Това не беше имение в истинския смисъл на думата — с ниви, пасища и фермер, който негодува поради това, че по позволен и непозволен начин собственикът изкарва на неговия гръб средства за себе си и за семейството си. Имението се състоеше от вила, построена изключително за развлечения, без нито акър излишна земя към нея, освен необходимата за обитателите й дворна площ, и от малка любителска ферма, за която се грижеха собственикът и неговият управител.

Най-напред Тес видя червената тухлена къщичка на пазача, потънала във вечнозелена растителност. Тя помисли, че това е самата вила, но когато с известно вълнение мина през страничната вратичка и стигна до мястото, където алеята завиваше, пред очите й се откри жилището. Построена наскоро — всъщност съвсем нова, — вилата бе в същия пищен червен цвят като къщичката на пазача, цвят, който така рязко контрастираше с вечнозелената растителност. В далечината зад ъгъла на къщата, която се открояваше като мушкатов цвят на фона на околните пастелни тонове, се простираше нежният лазурен пейзаж на Ловния парк — очарователна гориста местност, един от малкото първобитни лесове, запазили се в Англия. Там по вековните дъбове все още се намираше имелът на старите келтски магьосници и още растяха посадените от природата огромни тисови дървета, така както са расли по времето, когато са рязали клоните им за лъкове. И все пак, макар че се виждаше от имението, този древен лес се простираше извън неговите граници.

Всичко в това уютно имение бе ярко, цветущо и добре поддържано. Дълга редица от парници се спускаше по склоновете до горичките в низината. Всичко тук напомняше нова монета, току-що изсечена и пусната в обращение от хазната. Конюшните, полузакрити от австрийски борове и вечнозелени дъбове, бяха обзаведени с най-модерни съоръжения и изглеждаха величествени като параклиси.