Томас Харди - Тес от рода Д’Ърбървил

Принц не се нуждаеше от много внимание, тъй като не притежаваше сила за каквито и да са излишни движения. Сега нямаше кой да отвлича Тес от мислите й. Облягайки се на кошерите, тя потъна в още по-дълбоки размишления. Безмълвната процесия от дървета и огради край нея прерасна във фантастични сцени от някакъв недействителен свят. Редките повеи на вятъра сякаш бяха въздишки на огромна тъжна душа, граничеща по пространство с вселената и по история — с времето.

Докато премисляше плетеницата от събития в своя живот, тя сякаш видя тщеславието на баща си и благородния жених, който я очакваше във въображението на майка й. Виждаше човек с изкривено от гримаса лице, който се надсмива над бедността й и над нейните рицари-прадеди, покрити със савани. Всичко бе така невероятно, че тя не усети как минава времето и заспа. Разбуди я внезапен тласък.

Намираха се далеч от мястото, гдето бе затворила очи. Каруцата бе спряла. Отпред се разнесе глух стон — стон, какъвто тя никога не беше чувала, — последван от вик: „Хей, хора!“

Техният фенер бе изгаснал, но светлината на друг, много по-ярък, блестеше в лицето й. Случило се бе нещо страшно. Някакъв предмет, заплетен в хамута, препречваше пътя.

Обзета от ужас, Тес скочи на земята и откри страшната истина — стенеше конят на баща й, нещастният Принц. Сутрешната пощенска кола, която се носеше безшумно на двете си колела и както обикновено препускаше по пътищата като стрела, се бе сблъскала с бавната и неосветена каруца. Острата стръка на двуколката се бе забила като меч в гърдите на бедния Принц и от раната струеше кръв, която със съскане се стичаше на пътя.

В отчаянието си Тес се хвърли и затисна раната с ръка. Алени капки я изпръскаха от глава до пети. Не й оставаше нищо друго, освен да наблюдава безпомощно. Известно време Принц също се задържа прав и неподвижен, после внезапно се свлече на пътя.

В това време кочияшът на пощенската кола се бе приближил и започна да тегли и разпряга още топлия Принц. Но Принц бе вече мъртъв и като разбра, че нищо не може да помогне, кочияшът се върна при своя кон, които не бе пострадал.

— Защо не караш вдясно? — извика той. — Трябва да бързам с пощата, затова най-добре ще бъде да останете тук с товара. Веднага щом мога, ще изпратя някой да ви помогне. Скоро ще съмне и няма от какво да се страхувате.

Той се качи на двуколката и бързо подкара коня. Тес стоеше и чакаше. Въздухът просветля. Птиците отърсиха пера в храстите, излетяха и зачуруликаха. Пътят пред Тес побеля, но лицето й беше още по-бяло. Голямата локва кръв в краката й бе започнала да се съсирва и да блести, а когато слънцето изгря, тя пламна в стотици призми с най-различни багри. Принц лежеше вцепенен и неподвижен с полуотворени очи, а раната на гърдите му не изглеждаше достатъчно голяма, за да изтече през нея целият му живот.

— Аз съм виновна, само аз! — плачеше девойката, вперила очи в гледката пред себе си. — Нищо не може да ме оправдае — нищо! С какво татко и мама ще си изкарват сега прехраната? Ейби, Ейби! — тя разтърси детето, което бе спало през време на цялото нещастие. — Не можем да продължим пътя си. Принц е мъртъв!

Когато Ейбръам разбра какво е станало, детското му лице се покри с бръчки като лицето на петдесетгодишен човек.

— А вчера танцувах и се смях цял ден! — говореше сама на себе си Тес. — Като си помисля каква глупачка съм била!

— Това стана, защото живеем не на здрава, а на гнила звезда, нали, Тес? — промълви Ейбръам през сълзи.

Те продължиха да чакат мълчаливо и чакането им се стори безкрайно. Най-после чуха шум и видяха, че се приближава някой — това ги убеди, че кочияшът бе устоял на думата си. Появи се ратай от околностите на Стауркасъл, който водеше здрав жребец. Впрегнаха го в колата с кошери на мястото на Принц и се отправиха към Кастърбридж.

Същата вечер празната каруца се върна на местопроизшествието. Принц бе лежал в канавката от сутринта, но локвата кръв, макар и набраздена и размазана от колелата на минаващите коли, все още се виждаше. Натовариха останките на Принц на колата, която по-рано той теглеше, и с копита във въздуха и подкови блеснали на залязващото слънце, той пое обратния път от осем-девет мили до Марлот.

Тес се бе върнала по-рано. Тя не знаеше как да съобщи за случката. Нямаше сили да говори и почувствува облекчение, когато от лицата на родителите си разбра, че те вече знаят за загубата. Все пак тя не преставаше да се упреква за своята небрежност.