Томас Харди - Тес от рода Д’Ърбървил

Така правеха пътниците. Но имаше и местни клиенти, които изпитваха същото желание, а щом има желание, намира се и начин.

В просторната спалня на горния етаж, чийто прозорец бе плътно закрит от голям вълнен шал, току-що свален от гърба на собственицата мисис Роливър, тази вечер се бяха събрали десетина души, дошли да намерят блаженство — все стари жители на този край на Марлот и редовни посетители на това убежище. „Чистата капка“, кръчмата в горната махала на селото, която имаше разрешение да сервира спиртни напитки, беше много далеч за жителите от долната махала. Но по-сериозна причина беше качеството на напитките. Преобладаваше мнението, че е по-добре да пиеш дори в един ъгъл на тавана у Роливър, отколкото в просторното заведение на другия кръчмар.

По трите страни на мизерния креват в стаята бяха насядали няколко души. Други двама се бяха настанили високо върху скрина, един се бе разположил върху гравирания дъбов сандък, двама на умивалника, трети на табуретката — така всички седяха по-малко или повече удобно. Те вече бяха стигнали до такова духовно задоволство, че душите им сякаш напускаха телата и разливаха топлина из стаята. В резултат на това стаята и мебелите придобиваха по-възвишен, по-изискан вид. Шалът на прозореца се превръщаше в пищен гоблен, медните дръжки на скрина — в златни чукчета на врата, а гравираните колони на кревата много напомняха величествените колони в храма на Соломон.

След като остави Тес, мисис Дърбифийлд избърза дотук, отвори пътната врата, прекоси потъналата в мрак стая на долния етаж и уверено отвори вратата, която водеше към стълбата. Изглежда, тя добре познаваше тайната на ключалката. Изкачи кривата стълба по-бавно и когато лицето й се показа в светлината над последното стъпало, към нея се обърнаха погледите на всички присъствуващи в спалнята.

— … неколцина близки приятели, които поканих на моя сметка по случай празника на клуба — бързо възкликна собственицата, като чу стъпки. Изговаряйки тия думи като дете, което повтаря катехизиса, тя впери очи в стълбата. — О, това сте вие, мисис Дърбифийлд. Господи, как ме уплашихте! Помислих си, че е някой, изпратен от властите.

Останалите членове на събранието поздравиха мисис Дърбифийлд с погледи и кимане на глава, а после се обърнаха към мястото, гдето седеше съпругът й. Той мърмореше разсеяно под носа си: „Не съм по-лош от някои други хора. Имам си голяма семейна гробница в Кингсбиър-съб-Грийнхил и в целия Уесекс никой няма по-хубави скелети от мене.“

— Чакай да ти кажа нещо, което ми хрумна по тоя случай — прекрасна идея! — прошепна неговата жизнерадостна съпруга. — Хей, Джон, не ме ли виждаш? — Тя го побутна с лакът, а той, гледайки през нея като през стъкло на прозорец, продължи своя речитатив.

— Тихо! Не пейте толкова високо, приятелю! — каза кръчмарката. — Може да мине някой от властите и да ми отнеме разрешителното.

— Сигурно ви е казал какво се случи с нас — рече мисис Дърбифийлд.

— Да, горе-долу. Как мислите, ще паднат ли някакви пари?

— Там е работата, че не знам — мъдро каза Джоана Дърбифийлд. — Но не е лошо да си роднина с благородниците, макар и да не се возиш на каретите им. — Тя понижи глас и се обърна към мъжа си: — Като ми каза новината, сетих се, че при Трантридж, в края на Ловния парк, живее високопоставена богата дама, която се казва д’Ърбървил.

— А? Какво? — сепна се сър Джон.

Тя повтори думите си.

— Тази дама — продължи тя — сигурно ни е роднина. Намислих да изпратим Тес да предяви правото ни на родство.

— Вярно, има такава дама. Сетих се, като спомена за нея — каза Дърбифийлд. — На отец Трингам не му е дошло наум. Но тя не представлява нищо в сравнение с нас. Сигурно е някоя млада издънка на нашето семейство, появила се дълго след нормандския крал.

Увлечени в разговора, и двамата не забелязаха, че малкият Ейбръам се е вмъкнал в стаята и чака удобен момент да им каже да се приберат.

— Тя е богата и сигурно ще се погрижи за момичето — продължи мисис Дърбифийлд, — а това е чудесно. Не разбирам защо членовете на един и същи род да не си ходят на гости.

— Да, и всички ще сме роднини — разнесе се изпод кревата веселият глас на Ейбръам. — И когато Тес отиде да живее при нея, всички ще й ходим на гости. Ще се возим в каретата й и ще носим черни дрехи.

— Как се вмъкна тука, хлапако? И какви глупости дрънкаш? Я излез да си поиграеш на стълбата, докато татко и майка се приготвят. Да, Тес трябва да отиде при тази наша родственица. Тя положително ще спечели нейното разположение, а после, по всяка вероятност, някой благороден джентълмен ще я вземе за жена. Направо казано, сигурна съм.