Томас Харди - Далече от безумната тълпа

Естествено напредваха бавно. Стигнаха покрайнините на града. Уличните фенери на Кастърбридж светнаха пред тях като паднали на земята Плеяди. Те свиха вляво, в една тъмна кестенова алея и по този начин заобиколиха предградието. Градът беше отминат, целта беше достигната.

На това силно желано място извън града се издигаше живописно здание. Първоначално то е било просто нещо като сграда за живеене. Голите, без никаква украса стени издаваха бедността на обитателите на дома — както очертанията на труп се различават през саван. Впоследствие природата, като че оскърбена от това уродство, се бе намесила и помогнала. Гъсто преплетен бръшлян покриваше стените догоре, сградата бе заприличала на древно абатство. Освен това разбраха, че от фасадните й прозорци се открива великолепен изглед към морето от покриви на Кастърбридж, един от най-красивите в цялото графство. Някакъв граф, който владееше земи в съседство, веднъж заяви, че би дал едногодишния си доход само за да може да се любува от своите прозорци на същия изглед, на който се наслаждават обитателите на приюта. Най-вероятно и те охотно биха заменили изгледа за годишния доход на графа.

Каменното здание се състоеше от централен корпус и две крила, от чиито покриви като бойници стърчаха няколко тънки комина, които сега печално свиреха на слабия вятър. В стената се виждаше голяма врата, а една висяща жица изпълняваше ролята на дръжка за звънец. Жената се надигна на колене и с последни усилия стигна до жицата. Дръпна я и падна напред, обронила глава на гърди.

Наближаваше шест часът. Скоро от дома, който трябваше да стане тих пристан на тази измъчена душа, се чу шум от стъпки. В голямата порта се отвори една малка вратичка и на прага се появи човек. Той забеляза тежко дишащата купчина дрехи, отиде за свещ и бързо се върна. После изчезна и след малко дойде отново, този път придружен от две жени. Те вдигнаха лежащата, помогнаха й да влезе. Мъжът затвори вратата.

— Как е попаднала тук? — попита една от жените.

— Един бог знае — каза другата.

— Навън има едно куче — прошепна измъчената пътница. — Къде е то сега? То ми помогна.

— Прогоних го с камъни — отвърна мъжът.

Малобройната процесия тръгна: отпред мъжът със свещта, следван от двете костеливи жени, които поддържаха отстрани дребната, слаба и олюляваща се клетница.

След като се върнаха от пазар, Батшеба цялата вечер почти не продума, а и мъжът й, изглежда, съвсем не бе разположен за разговори. Той беше особено мълчалив, а движенията му — много неспокойни. Следващият ден, неделя, премина по същия начин — в мълчание. Батшеба ходи на църква два пъти — сутринта и следобед. Това беше денят преди конните надбягвания в Бъдмаут. Вечерта Трой неочаквано попита:

— Батшеба, можеш ли да ми дадеш двайсет фунта?

— Двайсет фунта? — като попарена възкликна тя.

— Наистина много ми трябват.

По лицето му се забелязваше непривично за него тревожно изражение. Това беше кулминацията на владеещите го през целия ден чувства.

— Аха, за надбягванията утре?

Трой не отговори веднага. Такава грешка беше добре дошла за един мъж, който не желае да го разпитват.

— Да предположим, че ми трябват за обзалаганията — най-после процеди той.

— О, Франк! — умолително прошепна Батшеба. — Само преди няколко седмици ти ми каза, че съм ти много по-скъпа от всички други твои развлечения, взети заедно, и обеща да се откажеш от тях заради мен. Сега няма ли да го направиш, след като знаеш, че това развлечение ще ти донесе повече неприятности, отколкото радост? Откажи се, Франк! Позволи ми да те придумам да останеш в къщи — с красиви думи, нежни погледи и ласки… Кажи „да“ на своята съпруга! Кажи „да“!

Сега, когато тя се опитваше да го разубеди, неволно се прояви цялата й нежност и женственост. Къде се дянаха изкуствената студенина и преструвките, към които тя прибягваше обикновено за самозащита? Малко мъже биха устояли на дяволитите и въпреки това изпълнени с достойнство молби на красивата жена. Батшеба отметна леко глава и с добре познатото му движение протегна ръка към него — жест, по-красноречив от всякакви думи. Ако тази жена не му беше съпруга, Трой щеше да се предаде веднага, но при това положение той реши да не я заблуждава повече.

— Парите съвсем не ми трябват за залагания — рече той.

— А за какво? Много ме безпокоят тези тайнствени задължения, които поемаш, Франк.