Томас Харди - Далече от безумната тълпа

— Но преди малко ти каза „връзки“. А онази жена, която срещнахме?

— Срещата с нея ми напомни за кичура.

— Значи той е неин?

— Да. Сега, след като измъкна всичко от мен, вярвам, вече си доволна!

— А какви са тези връзки?

— О, нищо сериозно… Просто се пошегувах.

— Пошегува се? — опечалена и учудена прошепна тя. — Как можеш да се шегуваш, когато аз тъй страдам. Кажи ми истината, Франк. Ти знаеш, аз не съм глупава, макар че съм жена и от време на време се поддавам на моите женски слабости. Хайде, бъди откровен с мен — каза тя, поглеждайки го открито и смело право в очите. — Аз не искам много. Само истината, това е всичко. Ах, някога мислех, че ще бъда щастлива само ако ме обожава мъжът, когото аз самата си избера. А сега ще ме ощастливи и най-незначителната проява на чувство, стига то да не е омраза. Да! Ето докъде стигна независимата и горда Батшеба!

— За бога, не ми прави сцени! — раздразнено извика Трой и излезе.

Веднага след това, със сухи очи, Батшеба избухна в бурни ридания, които, несмекчени от сълзи, сякаш я прерязваха с всяко изхълцване. Но реши да прикрие всички прояви на чувствата си. Беше победена, но нямаше да признае това, додето е жива. Когато отчаяна откри, че човекът, за когото се бе омъжила, не е тъй непорочен като нея, тя се почувства унизена и ограбена. Обхваната от негодувание, мяташе се буйно напред-назад като тигрица в клетка, завладяна от напрежение. Преди да се запознае с Трой, Батшеба беше горда, че е жена; тогава тя триумфално осъзнаваше, че устните й никога не са били докосвани от мъжки устни, кръстът й никога не е бил обгръщан от ръката на мъж. А сега се презираше. По-рано тя винаги тайно бе мразила момичетата, които ставаха робини на първия срещнат мъж, удостоил ги със своето внимание. Тя никога не бе приемала охотно отвлечената мисъл за брак, както правеха много от жените около нея. Объркана, уплашена да не загуби своя любим, тя се бе съгласила да се омъжи за него, но дори и в най-щастливите мигове не я напускаше мисълта, че от нейна страна това е жертва, че бракът съвсем не я е издигнал, не й е донесъл почит и уважение. Батшеба несъзнателно боготвореше Диана, въпреки че името на тази богиня едва ли й бе известно. Колко ниско бе паднала тя в своите очи: преди държеше мъжете на разстояние, не ги насърчаваше нито с поглед, нито с дума или жест; самотата не й тежеше, тя се гордееше с девическата си независимост и си въобразяваше, че има нещо унизително в смяната на скромната девственост с живота на омъжена жена, в това, че може да се превърне в смирена половина от едно усреднено цяло. Ах, как можа да извърши такава безумна постъпка, която в същност според хората беше напълно благопристойна! О, ако можеше отново да стане онази девойка, която стоеше на Норкомбския хълм! Щеше ли да посмее тогава Трой или който да е друг мъж да оскверни дори косъм от главата й с претенциите си!

На другата сутрин тя стана по-рано от обикновено, заповяда да оседлаят коня и както винаги обиколи своите владения. Когато се върна в осем и половина — тогава закусваха, — тя разбра, че мъжът й е станал, закусил и заминал за Кастърбридж с кабриолета.

След закуска се успокои и съсредоточи — това бе предишната Батшеба. Тя излезе, като възнамеряваше да обходи един участък от фермата, който все още често наглеждаше сама, доколкото й позволяваха домашните задължения (и естествено, както винаги, всеки път изпреварвана от съобразителния Габриел). Бе започнала да изпитва към него истински сестрински чувства. Разбира се, понякога си спомняше, че той е стар неин поклонник и дори се опитваше да си представи какъв ли би бил животът й с него като съпруг; също представяше си и живота с Болдуд. Въпреки тези чувства Батшеба не беше много склонна към празна мечтателност и нейните размисли в тази насока бяха краткотрайни и се отнасяха изключително до миговете, когато Трой демонстративно я пренебрегваше.

По пътя се приближаваше човек и тя позна в него мистър Болдуд. Мъчително изчервена, Батшеба започна да го следи с поглед. Доста далеч от нея фермерът спря и махна с ръка на Габриел Оук, който идваше по една полска пътечка. Двамата мъже се приближиха и, изглежда, започнаха сериозен разговор, който продължи доста дълго.

Покрай тях, тикайки количка, пълна с ябълки, за къщата на Батшеба, мина Джоузеф Пуъграс. Болдуд и Габриел го повикаха, поговориха няколко минути с него и после тримата се разделиха. Джоузеф продължи нагоре с количката. Батшеба, която любопитно наблюдаваше тази пантомима, изпита огромно облекчение, когато видя, че Болдуд се връща назад към дома си.