Томас Харди - Далече от безумната тълпа

— А да си чул нещо друго за нея? — попита тя и го погледна толкова втренчено, че Джоузеф отвърна очи.

— Нито дума, господарке, уверявам ви! В селото още никой не знае за смъртта й.

— Чудно, защо Габриел не ми съобщи за това? Той обикновено ме осведомява дори и по най-маловажните въпроси — тя промърмори тези думи със сведени очи.

— Може би е бил зает, мем — предположи Джоузеф. — Габриел, изглежда, понякога страда душевно. За миналото скърби. Нали и той е бил фермер… Странен човек, но много разбран пастир, и учен при това.

— Докато Оук ти разказваше за Фани, не ти ли се стори, че той мисли за нещо друго?

— Имаше нещо такова, мем. Той беше много мрачен, а също и фермерът Болдуд.

— Благодаря ти, Джоузеф. Достатъчно. Сега тръгвай, защото ще закъснееш.

Батшеба се прибра много угнетена. А следобед попита Лиди, която бе осведомена за тъжното събитие.

— Какъв цвят беше косата на Фани Робин? Аз не я помня много добре, защото тя беше при мен само два-три дни.

— Руса беше, мем. Носеше я прибрана, скрита под бонето, та почти не се виждаше. Но вечер, преди лягане, я разпускаше. Косата й беше много хубава. Като златна.

— Нейният любим беше войник, нали?

— Да. От полка на мистър Трой. Господарят казва, че много добре го познавал.

— Какво? Така ли казва той? По какъв случай го е казал?

— Веднъж заговорихме за това, попитах го дали познава любимия на Фани. Той каза: „О, да, знам този момък тъй добре, както познавам себе си. И го обичах най-много от всички в полка.“

— Ах! Така ли каза?

— Да. Каза също, че те двамата страшно си приличали и хората често ги бъркали един с друг.

— За бога, Лиди, престани да бърбориш! — разсърдена я прекъсна Батшеба, която изведнъж проумя ужасната истина.

Територията на Кастърбриджския приют беше оградена със стена, прекъсната само на едно място, където се издигаше висок фронтон с островръх покрив, покрит със същия килим от преплетен бръшлян, както и фасадата на главното здание. Този фронтон нямаше никаква украса — нито един прозорец, комин или каквато и да е издатина. Единственото, което се забелязваше, освен буйно растящите тъмнозелени листа, бе една малка врата.

Тя беше разположена много особено. Прагът бе на три-четири фута над земята и отначало човек се затрудняваше да обясни необикновеното й разположение. Но браздите от колела, които свършваха точно под нея, показваха, че тя се използва само за внасяне и изнасяне на някои предмети или хора. Това сякаш напомняше Вратата на Предателите 54 54 Вратата на Предателите — голямата врата на лондонската кула (Тауър), през която въвеждали обвинените в държавна измяна. , пренесена на ново място. Изглежда, използваха я много рядко, защото в процепите на каменния праг бяха избуяли кичури трева.

Когато часовникът на приюта на Саут Стрийт показваше три без пет, към тази част на сградата се приближи синя каруца с червени колела, пълна с клонки и цветя. Докато камбаните на часовника биеха фалшиво по гласа на „Малбрук“ 55 55 „Малбрук от поход се връща“, френска детска песничка. Две английски песни („Няма да се върнем до сутринта“ и „Защото той е много добър човек“) са заимствали нейната мелодия. , Джоузеф Пуъграс позвъни и получи указания да доближи каруцата до вратата в стената под фронтона. Вратата се отвори, бавно се показа един прост ясенов ковчег и двама работници с бархетни куртки го положиха в средата на каруцата.

Единият от мъжете се приближи до ковчега, извади от джоба си парче тебешир и написа с големи разкривени букви на капака името на покойната и още няколко думи. (Сега тези неща се правят по-деликатно — на ковчега заковават дъсчица с името.) Той хвърли върху ковчега овехтяло, ала прилично черно покривало. Задният капак на каруцата беше върнат на мястото му. Връчиха на Пуъграс смъртния акт, после работниците се прибраха и затвориха вратата зад себе си. Краткотрайната им връзка с покойната бе приключила завинаги.

Джоузеф нареди цветята, както му беше заповядано, а после и клонките, така че стана трудно да се разбере какво има в каруцата; плесна с камшика и красивата погребална кола тръгна надолу по хълма, по пътя за Уедърбъри.

Следобедът преваляше. Крачещият редом с коня Пуъграс погледна надясно към морето. Над веригите от хълмове, които ограждаха от тази страна равнината, висяха някакви чудновати облаци и мъгливи валма. Те бавно се приближаваха, нарастваха, забулваха по пътя си долините, обгръщаха избледнялата изсъхнала тръстика покрай блатата и речните брегове. После тъмните им пухкави тела се сляха. Внезапно небето се покри с някакви въздушни гъби, изникнали от съседното море, и когато конят, човекът и покойницата навлязоха в голямата Ялбърска гора, обгърна ги непрогледна, изтъкана от невидими ръце пелена — първата есенна мъгла.