Томас Харди - Далече от безумната тълпа

Точно в този миг отвън се чуха бързи енергични стъпки, вратата се отвори и на прага се появи Габриел Оук, следван от прислужницата, със свещ в ръка. Той строго изгледа лицата на пиячите, едното от които беше издължено като цигулка, а другите две — кръгли като тиган. Джоузеф Пуъграс премигна и се отдръпна назад.

— Честна дума, срам ме е за теб! Какъв позор, Джоузеф, какъв позор! — възмутено извика Габриел. — Коган, и ти се смяташ за мъж, а я виж докъде си стигнал.

Коган се вторачи тъпо в Оук и започна да премигва ту с едното, ту с другото око тъй съгласувано, сякаш те не бяха органи за зрение, а отделни задрямали личности със своя индивидуалност.

— Не се горещи толкоз, пастирю! — подхвърли Марк Кларк, поглеждайки укоризнено свещта, която, изглежда, неотразимо го привличаше.

— Никой няма да обиди покойницата — изведнъж заговори Коган като автомат. — За нея вече се е направило ’квото трябва… Пък и що да се съсипва човек от бързане за една умряла жена, дето вече нищо не усеща? Ако беше жива, аз първи щях да й помогна. Ако искаше да хапне и пийне, щях да платя. Ама вече е мъртва. И да бързаме, не можем я съживи. Отишла си е от тоя свят и какво да си губим времето с нея. Има ли смисъл да правим нещо, дето никой не го иска? Пийни си, пастирю, дай да сме приятели, щото утре ще идем при нея.

— Ами да, при нея ще идем утре! — патетично подхвана Марк Кларк и отпи едра глътка, може би от страх да не би идещото утре да му отнеме от благата на живота; а Джан междувременно сля мислите си за бъдното с песен:

— Стига си мучал, Джан! — прекъсна го Оук и се обърна към Пуъграс. — А ти, Джоузеф, дето се правиш на светец, а вършиш такива омерзителни неща! Като свиня си се напил.

— Не, пастирю Оук, не! Моля ти се, изслушай ме, пастирю. При мен това иде от един недъг, дето му викат удвояващо око. Затова сега ти изглеждам двоен, тоест ти ми изглеждаш двоен.

— Много лоша работа е да имаш удвояващо око — потвърди Марк Кларк.

— Това ми се случва винаги, щом постоя малко в някоя кръчма — смирено продължи да обяснява Джоузеф Пуъграс. — Да, виждам по две от всичко, като че ли за мойта святост Ной ме е взел в ковчега си… Д-д-да — добави той, страшно затрогнат, може би защото се видя като отшелник, и сълзите му закапаха: — Ясно е, че съм прекалено добър за днешна Англия; трябваше да живея във Вехтия завет с другите праведници и тогава никой нямаше тъй грубо да ме нар-ри-ч-ч-ча п-п-п-ияница!

— Стига си хленчил! Съвсем си оглупял! Я се стегни!

— Оглупял?… Добре! Обиждай ме! Викай ми пияница! Най-смирено ще приема това. Готов съм да се разкайвам на колене, ей богу, готов съм! Нали преди да направя нещо, всеки път си казвам „Да бъде волята божия!“ По цял ден го повтарям. Ами да, ясно е, че с този мой свят обичай съм заслужил оскърбленията! Значи съм оглупял?… Нима съм позволявал някога ногата горделива да се подигне срещу моето седалище, без най-мъжествено да ревна, че й оспорвам правото за това? Питам аз, нима съм позволявал?

— Така си е, не си, храбри Пуъграс — съгласи се Джан.

— Никому не съм позволявал така да се държи с мен! А ето, пастирът, при всичките ми добродетели, ми вика оглупял! Добре де, ’квото казал, казал. Смъртта ще бъде избавление за мен!…

Като се убеди, че в това състояние нито един от тримата не може да закара покойницата до Уедърбъри, Габриел не отговори, а излезе и отиде при каруцата, която вече трудно се забелязваше в мрачната есенна мъгла. Той дръпна главата на коня, който беше опасал доста трева, оправи клонките и цветята върху ковчега и подкара във влажната вечер.

В селото се разчу, че тази вечер ще бъде докарано и погребано тялото на злочестата Фани Робин, която бе последвала Единадесети драгунски полк от Кастърбридж до Мелчестър и по-нататък. Благодарение сдържаността на Болдуд и великодушието на Оук никой не разбра, че Трой бе мъжът, когото тя бе последвала. Габриел се надяваше, че истината може да бъде пазена в тайна поне няколко дни след погребението. Земята щеше да я скрие; времето и забравата щяха да притъпят болката, която сега биха причинили на Батшеба оскърбителните подмятания.

Когато Оук стигна до старата къща на Батшеба, която беше на пътя на черквата, вече съвсем се бе стъмнило. На вратата се показа един мъж и каза през мъглата, която висеше между тях като облак брашнен прах: