Томас Харди - Далече от безумната тълпа

Тя се загърна с пелерината и излезе. Навън всичко беше замряло, не се помръдваше нито едно клонче, нито едно листо. Въздухът още беше наситен с влага, въпреки че мъглата не изглеждаше толкова гъста както следобед, а капките почукваха звънливо и равномерно, падаха почти в музикален такт от дърветата по сухите листа под тях. Батшеба реши, че на въздух ще й бъде по-леко. Затвори вратата и бавно тръгна по уличката към дома, където сега Габриел живееше сам, след като се бе преместил от Коганови, защото там бе твърде тясно. Тя спря пред къщата. Светеше само един прозорец на долния етаж. Кепенците не бяха затворени, пердето не беше спуснато — явно стопанинът не се страхуваше от крадци или от любопитни погледи. Тя ясно видя Габриел; той седеше до масата и четеше. Беше подпрял с ръка русата си къдрава глава и се надигаше от време на време, само за да почисти свещта от нагара. Най-после погледна часовника и както изглежда, изненадан от късния час, затвори книгата и стана. Тя разбираше, че Габриел ще си легне и ако почука, трябва да направи това веднага.

Уви, нейната решителност й измени! Чувстваше, че няма сили да почука. За нищо на света не би му загатнала за своята мъка, камо ли да го попита направо коя е причината за смъртта на Фани. Тя е обречена да подозира, да предполага, да се измъчва и да понесе всичко съвсем сама.

Като бездомен скитник Батшеба стоеше на улицата, унесена и хипнотизирана от излъчващата се от тази къща атмосфера на покой, който тъй много липсваше в нейния дом. Габриел се появи в стаята на горния етаж, постави свещта на перваза на прозореца и… коленичи за молитва. Тази спокойна картина тъй мъчително се отрази в нейната изтерзана и неспокойна душа, че тя нямаше повече сили да гледа. Не й е съдено да постигне такова примирение с нещастието! Тя трябва да измине докрай мъчителния пагубен път, по който е поела. Със свито сърце Батшеба се върна в къщи.

Трескава възбуда смени чувствата, които изпитваше, докато наблюдаваше Оук. В пруста тя спря и погледна към вратата на стаята, където лежеше тялото на Фани. Преплела пръсти, отметнала назад глава, пристиснала горещите си ръце върху челото, Батшеба изхлипа истерично:

— Господи, боже мой! Фани, ако можеш само да проговориш и да ми разкриеш тайната си!… О, как ми се иска да не е вярно, че сте двама!… Да можех само да погледна лицето ти за малко, всичко щях да разбера! — а след миг прошепна бавно: — И ще го направя.

По-късно Батшеба изобщо не помнеше какви чувства са бушували в душата й тази паметна вечер. Още недовършила изречението, тя започна трескаво да действа. В килера откри отвертка. Скоро след това се озова в малката стая, разтреперана от вълнение, със замъглени очи и мъчително пулсиращи слепоочия, застана до отворения ковчег с девойката, чиято загадъчна смърт тъй дълбоко я бе развълнувала. Загледана в мъртвата, тя проговори с дрезгав глас:

— Трябваше да науча най-лошото, и сега го знам!

Беше извършила серия от действия като че в някакъв кошмарен сън. Привеждайки в изпълнение мисълта, която тъй ненадейно и с ослепителна натрапчивост я бе разтърсила в хола, тя се изкачи по стълбите, заслуша се в тежкото дишане на спящите прислужници, слезе долу, натисна бравата, влезе в стаята, където бе ковчегът, и напълно съзнателно отвинти капака.

Преди тя би се разтреперила дори само при мисълта, че може да се занимава с нещо подобно, съвсем сама в дълбоката нощ, а сега даже не изпитваше особен страх. Но какъв ужас я овладя, когато погледна в ковчега, получи неопровержимо доказателство за вината на мъжа си и узна без никакво съмнение последната страница от историята на Фани.

Батшеба отпусна глава и дъхът, който бе притаила от напрежение, любопитство и интерес, сега се изтръгна като вопъл: „О-х-х-х!“ — изпъшка тя и безмълвната стая удължи стона й.

Сълзите й закапаха върху безжизнените тела в ковчега; причината за тях беше сложна. Трудно беше да се каже от какво са предизвикани, но това не бяха само сълзи на отчаяние. Парещият им пламък като че ли се бе разгорял от студените тленни останки на Фани, доведена от обстоятелствата тук по толкова естествен, прост и същевременно удивителен начин. Фани беше умряла и с това бе извършила единствената изключителна проява, която можеше да я изтръгне от унижението и дори да я възвиси. Нещо повече, днес съдбата ги бе срещнала и в необузданото въображение на Батшеба неуспехът на съперницата й се превърна в победа, унижението й — в триумф, злополучието й — в могъщество. А върху Батшеба падна лъчът на безпощадната светлина и я показа в най-жалък вид, сякаш всички предмети наоколо й се присмиваха иронично и злорадо.