Томас Харди - Далече от безумната тълпа

Ликът на Фани бе обрамчен от златиста коса и вече нямаше място за съмнение чия е къдрицата, която Трой пазеше в часовника си. Фантазията на Батшеба се развихри; струваше й се, че невинното бяло лице на Фани изразява тържество, сякаш тя съзнаваше, че е отмъстила със страдание за причинените й мъки с цялата неумолимост на Мойсеевия закон: „Око за око зъб за зъб.“

Първата мисъл на Батшеба беше: „Единственият изход за мен е незабавната смърт.“ В себе си тя признаваше, че се страхува от това последно средство, но в този момент още по-непоносимо й се струваше да носи цял живот клеймото на позора. Ала да умре, това би значело, че подражава на съперницата си, и то без да може да разчита, че като Фани ще бъде окръжена с ореол на мъченица. Тя се мяташе напред-назад из стаята, както обикновено правеше, когато беше много развълнувана, чупеше ръце и говореше несвързано:

— Ох, как я мразя! Все пак не искам да кажа, че я мразя… Нали това е отвратително и грешно. Но въпреки всичко, ненавиждам я! Да, ненавиждам я до мозъка на костите си, макар че дълбоко в душата си осъждам това… Ако беше жива, щях да се нахвърля върху нея, жестоко щях да й се скарам и това щеше да бъде напълно естествено. Но да проявявам отмъстителност към една клета покойница, това е отвратително. О, боже, смили се над мен! Колко съм нещастна!

В този момент Батшеба така се ужаси от своето душевно състояние, че се огледа, сякаш търсеше спасение от самата себе си. Пред очите й отново се появи Оук, коленичил за молитва, в нея заговори подражателният инстинкт, който често се появява у жените, тя се хвана за тази мисъл и реши да последва примера му. Габриел беше се молил; и тя ще направи същото.

Батшеба падна на колене до ковчега, закри с ръце лицето си и за известно време в стаята беше тихо като в гроб. Дали за това, че действаше съвсем машинално, или по някоя друга причина, но когато се изправи, душата й се изпълни с мир и разкаяние.

В желанието да изкупи вината си тя взе цветята от една ваза на прозореца и започна да ги подрежда около главата на мъртвата. Батшеба не познаваше друг начин да покаже доброжелателството си към покойниците, освен да ги обкичва с цветя. Минаха няколко минути, а може би час. Тя беше извън времето, извън живота, не осъзнаваше къде е и какво прави. Върна се към действителността, когато чу захлопването на вратата на пристройката за коли. След малко външната врата на къщата се отвори и затвори, в хола се чуха стъпки и съпругът й се появи на вратата на стаята с поглед, вперен в нея.

Той огледа бавно сцената, изумен, като че ли за него това беше халюцинация, предизвикана от някаква дяволска магия. Бледа като мъртвец, Батшеба му отвърна със същия обезумял поглед.

Силно развълнуваният човек губи способността си да мисли логично и докато стоеше до вратата, Трой не можа да направи връзка между ковчега и Фани. Объркан, отначало той предположи, че някой в къщата е умрял неочаквано.

— Е, какво? — озадачено попита Трой.

— Отивам си! Отивам си! — каза Батшеба, повече на себе си, отколкото на него. Тя тръгна с широко отворени очи към вратата, като смяташе да мине покрай него.

— Какво се е случило, за бога? Кой е умрял? — попита Трой.

— Не мога да ти кажа. Пусни ме да изляза навън. Искам да изляза на въздух! — продължи тя.

— Не, настоявам да останеш!

Той я хвана за ръката. Тогава волята й като че ли се изпари и тя се отпусна пасивно. Без да я освобождава, той пристъпи в стаята и така, ръка в ръка, Трой и Батшеба се приближиха до ковчега.

Свещта стоеше на писалището до тях, светлината падаше косо надолу и ясно осветяваше студените черти на майката и младенеца. Той погледна, пусна ръката на съпругата си, в някакъв мрачен проблясък осъзна всичко, което виждаше, и се вцепени.

Той стоеше неподвижен, сякаш в него не беше останала капчица сила. Владеещите ги противоположни чувства се сблъскваха, уталожваха се взаимно, парализираха двамата и никой не помръдваше.

— Познаваш ли я? — попита Батшеба и гласът й прозвуча тихо и кухо, като от вътрешността на килия.

— Да.

— Тя ли е?

— Да.

Отначало Трой стоеше като вкопан. А сега в почти вцепенената неподвижност на тялото му се забелязваха признаците на едно зараждащо се движение, тъй както и в най-тъмната нощ след известно време може да бъде съзряна светлина. Той постепенно се привеждаше. Чертите на лицето му омекнаха, изражението на ужас се превърна в искрена скръб. Батшеба го гледаше с все още отворени устни и обезумели очи. Способността на човека да изпитва силни чувства е пропорционална на силата на характера; колкото жестоки и явно непосилни да са били страданията, на които е била подложена Фани, тя може би никога не бе изпитвала такива мъки, каквито преживяваше сега Батшеба.