После: „Чи-уиз-уиз-уиз!“ от друго място. Това беше сипка.
След това: „Тинк-тинк-тинк-тинк-а-чинк!“ от плета. Червеношийка.
— „Чък-чък-чък!“ — отгоре. Катерица.
От пътя се чу:
— С моята ра-та-та-та, и моето рум-тум-тум-тум!
Това беше едно младо ратайче. Скоро то се приближи и Батшеба го позна по гласа — то работеше в нейната ферма. Тежък, безпорядъчен тропот на копита заглушаваше песента му. Когато надникна през папратите, на слабата утринна светлина бегълката видя един впряг от конете си. Те спряха на водопой до езерцето от другата страна на пътя. Чу се плясък — конете влязоха във водата и се разлудуваха; на всички страни захвърчаха пръски. Наведоха се, започнаха да пият, а когато се изправиха и разтърсиха глави, водата затече като сребърни нишки от бърните им. Те си поиграха още малко, излязоха от езерцето и тръгнаха обратно към фермата.
Батшеба продължи да се оглежда. Денят започваше и в сравнение с прохладния въздух и спокойните цветове нейните разгорещени действия и решения от миналата нощ изглеждаха просто необясними. Тя откри, че докато е спала, в скута и по косата й безшумно са нападали много жълти и червени листа. Разтърси роклята си, да се отърве от тях, и във всички посоки се разлетяха множество листа „като нечисти сили, пръснати от магьосник“ 57 57 „О, Ветре див, зъл дух на есента! Като магьосник лош — нечисти сили, ти пръскаш с ярост мъртвите листа.“ Пърси Биш Шели, „Ода на западния вятър“. Превод Григор Ленков.
.
В източната страна на гъсталака от папрати имаше отвор и предизгревното сияние привлече погледа й. До самите й крака започваше склон, гъсто обрасъл с живописни папрати, разперили на всички страни жълтите си пухкави крила, а долу, в падината, се виждаше малко тресавище, изпъстрено с блатни растения и отровни гъби. Сега над него висеше миазмена, но красива сребриста пелена, пронизана от слънчеви лъчи и все пак не съвсем прозрачна — отсрещният плет се очертаваше смътно през това мъгливо сияние. Падината бе обрасла отвсякъде със снопове папур, а тук-там се забелязваха стъбла на перуника, чиито стръкове проблясваха на изгряващото слънце като ножове. Блатото имаше зловещ вид. От неговата влажно-отровна повърхност във въздуха като че ли се отделяха парите на разтление. Гъбите растяха буйно, във всички посоки, изпод изгнили листа и дънери на дървета, някои откриваха пред разсеяния поглед на Батшеба лепкавите си шапчици, други — сълзящите си пластинки. Имаше гъби на големи червени петна, като опръскани с артериална кръв, други — шафраненожълти, а също и такива с източени като макарони стъбла. Или с шапчици, които изглеждаха като кожени, оцветени в сочни кафяви тонове. Падината беше нещо като разсадник на всякакви зарази, в непосредствена близост с уюта и доброто здраве. Батшеба се надигна, потрепервайки при мисълта, че е прекарала нощта близо до такова мрачно място.
По пътя отново се чуха стъпки. Нервите на Батшеба бяха опънати докрай, тя клекна да се скрие и след малко пътникът се появи. Това беше учениче с преметната през рамо торбичка с храна и книга в ръка. Момчето спря до портата и без да вдига поглед, продължи да мърмори доста високо.
— „О, боже; О, боже; О, боже; О, боже; О, боже“ — това го знам. „Дари ни, дари ни, дари ни, дари ни“ — това го научих. „Твоята милост, твоята милост, твоята милост, твоята милост“ — и това го знам.
Зубренето продължи. Момчето очевидно бе доста тъпо, а книгата беше псалтир; по този начин то учеше молитвата. Дори и в най-неприятните за човека моменти, изглежда, някакъв повърхностен слой от съзнанието остава незает с тежки мисли и податлив на някои дреболии. Батшеба се почувства леко развеселена от начина, по който момчето учеше. То продължи по пътя.
Скоро вцепенението й премина в тревога, а тя, от своя страна, отстъпи мястото си на глада и жаждата. На височината от другата страна на блатото, полускрита от мъглата, се появи една фигура и започна да се насочва към Батшеба. Жената — защото това беше жена — се приближаваше и сякаш се оглеждаше внимателно около себе си. Новодошлата заобикаляше блатото отляво и Батшеба видя очертания на слънчевото небе профил. По овалната извивка от челото до брадата, без какъвто и да е ъгъл или изявена черта на лицето, тя позна добре известния й мек профил на Лиди Смолбъри. При мисълта, че не е напълно изоставена, сърцето на Батшеба запърха от благодарност и тя скочи.
— О, Лиди! — каза тя или се опита да каже, защото думите останаха на устните й, а звук не се чу. Батшеба бе пресипнала съвсем от тежката, влажна нощна мъгла.
Читать дальше