Томас Харди - Далече от безумната тълпа

— Бродирането е старомодно и ужасно провинциално занимание. Не, Лиди, ще чета. Донеси ми няколко книги, но да не бъдат нови. Нямам никакво желание да чета нови книги.

— Някои от старите книги на чичо ви, мем?

— Да. От онези, дето сложихме в сандъците. — И тя продължи, развеселена: — Донеси ми „Трагедията на девицата“ от Бомонт и Флетчър, „Невеста в траур“, „Нощни размисли“ и „Суетните човешки страсти“ 58 58 „Трагедията на девицата“ — трагедия от Френсис Бомот и Джон Флетчер (1619 г.); „Невеста в траур“ — трагедия от Уилям Конгрив (1697 г.); „Нощни размисли за живота, смъртта и безсмъртието“ — поема от Едуард Йънг, публикувана между 1742–1745 г.; „Суетните човешки страсти“ — поема от Самюел Джонсън (1749 г.). .

— А историята на онзи негър, дето убил жена си Дездемона? Много тъжна и хубава книга и е напълно подходяща за вас сега.

— Значи, Лид, ти четеш моите книги без разрешение? Нали ти забраних! Откъде знаеш, че тази история ще ми хареса точно сега? Тя изобщо няма да ми бъде приятна за четене.

— Но нали другите подхождат…

— Не. И те не ми допадат. Няма да чета тъжни истории. Защо да чета тъжни книги? Донеси ми „Селска любов“, „Девойката от мелницата“, „Доктор Синтаксис“ и няколко броя на „Спектейтър“ 59 59 „Селска любов“ и „Девойката от мелницата“ — балади от Айзек Бикърстаф (1753–1812); „Доктор Синтаксис“ — пародия от Уилям Коумб (1741–1823), илюстрирана от Роуландсон. .

Целия ден Батшеба и Лиди останаха в барикадираната таванска стая; предпазна мярка срещу Трой, която се оказа ненужна, защото той изобщо не се появи. Батшеба седя до прозореца до залез-слънце. От време на време прочиташе по някой ред, но предимно гледаше безцелно навън и слушаше разсеяно.

Този ден слънцето залезе почти кървавочервено и един сивкав облак на изток скри лъчите му. Западната стена на камбанарията, която единствено се виждаше от прозорците на Батшеба, се издигаше ясно очертана и блестяща на тъмния фон, а ветропоказателят на върха проблясваше. Там, под камбанарията, на полянката до църквата, всеки ден в шест часа селските момчета се събираха да играят на роби. Тази игра се играеше тук от незапомнени времена. Старите колони образуваха вратите, а земята около тях беше утъпкана от краката на играчите и станала гладка и твърда като паваж. Русите и чернокоси глави на момчетата се мятаха насам-натам, белите им ръкави просветваха на слънцето; от време на време някой вик или дружен взрив от смях разтърсваше предвечерната тишина. Играчите прескочиха стобора, заобиколиха камбанарията и изчезнаха от другата страна зад тисовото дърво, наполовина заслонено от един бук, сега широко разперил златистата си корона от листа, сред които клоните очертаваха черни линии.

— Защо прекъснаха тъй неочаквано играта? — попита Батшеба, когато след няколко минути Лиди влезе в стаята.

— Защото преди малко дойдоха двама мъже от Кастърбридж и започнаха да издигат голяма надгробна плоча с релефи — отвърна Лиди. — Момчетата отидоха да видят за кого е паметникът.

— Ти знаеш ли за кого е? — попита Батшеба.

— Не.

В полунощ, когато Батшеба избяга, първата работа на Трой беше да закове капака на ковчега, за да не може никой да види Фани и детето. След като направи това, той се изкачи горе, хвърли се облечен на леглото и изпаднал в отчаяние, изчака утринта.

Последното денонощие върху него безмилостно се сипеха ударите на съдбата. Трагичните събития го завариха напълно неподготвен. Ако някой човек реши да промени своето поведение, трябва да води борба не само с вкоренените си навици; обстоятелствата също като че ли се обединяват против него и му пречат да се поправи.

След като получи двадесет фунта от Батшеба, той прибави към тази сума всички свои джобни пари, до последния фартинг — още седем фунта и десет шилинга. С общо двадесет и седем фунта и десет шилинга той тръгна на срещата с Фани Робин.

Когато стигна в Кастърбридж, остави коня и двуколката в една странноприемница. В десет без пет вече седеше на парапета на моста. Часовникът удари десет, но Фани я нямаше. В същност точно в този момент две прислужници в приюта я обличаха в саван — за първи и последен път това скромно създание получаваше помощ от прислужници. Мина четвърт час, половин час. Докато чакаше, Трой си припомни, че за втори път тя не идва на много важна среща с него. Ядосан, той си обеща, че това е за последен път. В единадесет часа, след като беше разглеждал толкова дълго камъните на моста, че можеше точно да каже кой камък къде има лишей, след като беше слушал монотонното плискане на водата долу, докато то не го угнети съвсем, той скочи, отиде в странноприемницата, взе двуколката и обхванат от някаква ожесточена невъзмутимост към миналото и дързост за бъдещето, отиде на конните надбягвания в Бъдмаут.