Трой остави кошницата до гроба и изчезна за няколко минути. Когато се върна, носеше лопата и фенер, с който освети плочата, за да прочете надписа. Окачи фенера на най-ниския клон на тисовото дърво, а от кошницата извади луковици и корени — кокичета, зюмбюли, минзухари, теменужки и кичести маргаритки, които щяха да разцъфнат рано напролет; а за лятото и есента — различни сортове карамфили, момина сълза, незабравки, астри, кърпикожух и други цветя.
Трой нареди всички луковици на тревата и с каменно лице започна да ги сади. Кокичетата подреди отвън, до надгробната плоча, а останалите — вътре, в запълнената с пръст вдлъбнатина. Минзухарите и зюмбюлите трябваше да растат в редици; някои от летните цветя посади на мястото на главата и краката на покойницата, момината сълза и незабравките — над сърцето й. Останалите разпръсна навсякъде.
Може би защото в този момент беше много потиснат, Трой не съзнаваше, че в безполезността на тези романтични действия, продиктувани от разкаяние за предишното му равнодушие, има нещо нелепо. Наследил особеностите на характера си от двете страни на Ламанша, в подобни критични положения той демонстрираше типичната английска скованост и характерните за французите липса на чувство за мярка и сантиментална склонност.
Нощта беше облачна, влажна, непрогледна. Лъчите от фенера пронизваха двата стари тиса с особена, озаряваща светлина и като че ли се издигаха в неизмеримите висини, чак до тъмния таван на облаците. Но ето, една голяма капка падна върху ръката му, а скоро друга влетя в отвора на фенера, свещта изпращя и угасна. Трой се чувстваше много уморен и тъй като наближаваше полунощ, а дъждът сигурно щеше да се засили, той реши да довърши работата си на разсъмване. Като опипваше слепешком зида и прескачаше гробовете, най-после той се озова до северната фасада на камбанарията. Тук влезе в покритата галерия на църквата, отпусна се на една пейка и заспа.
46.
Водоливникът-химера и неговите поразии
Четириъгълната камбанария на Уедърбърската черква беше построена в четиринадесети век и над всяка от нейните фасади, оградени отгоре с парапет, се издигаха по две химери-водоливници. От тези каменни фигури в описания от нас период само две продължаваха да изпълняват предназначението си — да изхвърлят стичащата се от ламаринения покрив вода. Гърлата на четири химери (по едно на всяка фасада) бяха запушени — предишните църковни настоятели са ги смятали за излишни — други две фигури бяха откъртени и захвърлени, което не се отразяваше особено неблагоприятно на нормалното състояние на камбанарията, защото останалите два водоливника зееха добре и вършеха отлична работа.
Някои хора твърдят, че най-верният критерий за жизнеността на изкуствата на който и да е период е изразителността, която постигат най-великите майстори на това време в областта на гротеската; и определено, когато говорим за готическото изкуство, това твърдение е неоспоримо. Уедърбърската камбанария беше пример за ранно въвеждане на орнаменталния парапет в сграда на енорийска черква (което не се среща в катедралните черкви), а фантастичните фигури на химерите-водоливници, които представляват неотделима част от парапета, тук особено привличаха погледа — те се отличаваха с ненадмината смелост на художественото изпълнение и необикновено оригинален замисъл. В уродливата им грозота се забелязваше симетрията, характерна не толкова за британската, колкото за континенталната гротеска от тази епоха. Всичките осем химери-водоливници рязко се отличаваха една от друга. Зрителят е убеден, че на света няма нищо по-чудовищно от фигурите на северната фасада, докато премине към южната. От двата водоливника-химери на южната страна само този в югоизточния ъгъл има отношение към нашия разказ. Изображението притежаваше прекалено много човешки черти, за да го уподобим на дракон, пределно многобройни сатанински черти, за да бъде оприличено на човек, имаше твърде явна прилика с животно, за да бъде сравнено с дявол, и недостатъчно сходство с птица, за да бъде наречено грифон. Това отвратително каменно създание имаше сбръчкана кожа, къси щръкнали уши, изцъклени очи; а с пръстите на ръцете то разтягаше ъглите на устата си, която по този начин се отваряше широко и даваше път на водата. Долният ред зъби бяха изтрити, но горните стърчаха, добре запазени. Издадено два фута от стената, в която бяха вкопчени лапите му, чудовището се смееше вече четиристотин години на околния свят, беззвучно в сухо време, с гръмогласно клокочене и гъргорене, колчем завалеше дъжд.
Читать дальше