Томас Харди - Далече от безумната тълпа

— Няма ли да отидете в църквата, мем?

— И аз не знам — отвърна Батшеба.

— Мислех, че искате да разберете къде са погребали Фани. От вашия прозорец това място не се вижда, дървото го закрива.

При мисълта, че ще се срещне с мъжа си, Батшеба изпитваше ужас.

— Тук ли нощува мистър Трой? — осведоми се тя.

— Не, мем. Мисля, че е отишъл в Бъдмаут.

Бъдмаут! Това название веднага пренесе пред нейните очи Трой и й напомни за постъпките му. Но сега ги разделяха тринадесет мили. Беше й много неприятно да разпитва Лиди за мъжа си и досега тя най-старателно избягваше да прави това, но вече всички в къщата знаеха за снощното им скарване. Нямаше защо да се скрива истината. Батшеба беше стигнала до такова състояние, когато човек престава да се съобразява с общественото мнение.

— Защо смяташ, че е отишъл там? — попита тя.

— Тази сутрин, още преди закуска, Лейбан Тол го е видял на пътя за Бъдмаут.

Батшеба веднага изпита облекчение — през последното денонощие тя бе изгубила младежката си жизнерадост, без да получи в замяна философското спокойствие на зрялата възраст — и реши малко да се поразходи. След закуска си сложи шапка и се отправи към църквата. Беше девет часът, всички в селото отдавна бяха заети с делата си — едва ли щеше да срещне някого по пътя. Батшеба знаеше, че Фани е погребана в ъгъла на гробището, предназначен за изоставени клетници („зад църквата“, както казваха в селото), на такова място, което не се виждаше от пътя, и не можа да издържи на изкушението да види гроба, въпреки че изпитваше някакъв необясним страх. Мисълта, че блещукалата миналата нощ светлина между дърветата има някаква връзка с нейната съперница, не й даваше покой.

Батшеба заобиколи колоната на камбанарията и видя издълбаната в гроба дупка. Надгробният паметник от мрамор с нежни жилки беше целият изцапан с кал — същата картина, която преди два часа бе видял Трой, преди да замине. От другата страна на гроба стоеше Габриел. Погледът му беше насочен към паметника; Батшеба се бе приближила тъй безшумно, че той не я забеляза. Тя не можа веднага да разчете името на Фани, издълбано върху този величав, обезобразен паметник, затова се оглеждаше наоколо и търсеше скромната купчина земя, която в такива случаи насипват върху гроба. После проследи погледа на Оук и прочете началните думи от надписа:

„Издигнат от Френсис Трой

в памет на скъпата му

Фани Робин.“

Оук забеляза Батшеба и я погледна изпитателно; той беше много учуден от надписа и искаше да разбере как приема тя това. Но Батшеба не изглеждаше особено развълнувана. Изглежда, душевните сътресения бяха станали нещо най-обикновено в нейния живот. Тя поздрави Габриел и го помоли да запълни дупката в гроба с оставената от Трой лопата. Докато Оук изпълняваше желанието й, Батшеба събра цветята и започна да ги засажда, като изправяше коренчетата и изглаждаше листенцата с нежната загриженост, типична за отношението на жените към растенията, които сякаш усещат това и се прихващат добре. После нареди на Оук да помоли църковния пазач да отклони водоливника, за да не се повтори това опустошение. Чувствайки, че в сърцето й не е останала любов, а само горчивина, предизвикана от инстинктивна ревност, Батшеба проявяваше показно великодушие. Накрая тя даже изтри от паметника калните петна, като че ли издълбаните на плочата думи бяха особено приятни за нея, и се прибра в къщи.

Трой вървеше бавно на юг. Той имаше немалко основания да търси подслон където и да е, само не и в Уедърбъри: отвращението, което изпитваше към скучния, еднообразен фермерски живот, печалните спомени за тази, която лежеше в гроба, разкаяние и неприязън към съпругата. Припомняйки си печалните обстоятелства около смъртта на Фани, той знаеше, че никога няма да забрави тази история. За него вече беше невъзможно да живее в дома на Батшеба. Към три часа следобед беглецът стигна до подножието на верига от хълмове, която се простираше по продължение на морския бряг и образуваше преграда, отделяща обработената земя от сравнително пустинната крайбрежна ивица. Право пред него се издигаше склонът на хълм, дълъг почти цяла миля, разделен на две от прав бял път; левият и десният склон постепенно се сближаваха и съединяваха в извисения връх на около две мили оттам. По цялото протежение на тягостния склон в този ослепителен следобед не се виждаше жива душа. Трой се изкачваше по пътя, уморен и угнетен — много отдавна не бе изпадал в такова състояние. Въздухът беше топъл и влажен, а върхът като че ли все повече се отдалечаваше.