Томас Харди - Далече от безумната тълпа

Изправен пред обезобразения гроб, може би за първи път през своя живот Трой изпита разочарование от себе си, искаше му се това да бъде някой друг, а не той. Жизнерадостният човек обикновено живее с чувството, че е галено дете на съдбата, въпреки че почти не се отличава от останалите смъртни. Трой често бе мислил, че няма защо да завижда на хората, заемащи високо обществено положение, защото за да стигнеш до такова положение, трябва да си по-различен човек, а той беше напълно доволен от себе си. Не роптаеше против донякъде странния си произход, против превратностите на съдбата и постоянните, мълниеносни промени в живота — той бе погълнат от себе си и неговата съдба му се струваше особена. Неизвестно защо той беше уверен, че с времето неговите дела сами ще се оправят и увенчаят с успех. Но тази сутрин илюзиите му бяха окончателно разбити и Трой внезапно намрази себе си. Впрочем този прелом само външно изглеждаше неочакван. Кораловият риф нараства продължително и бавно, докато най-после се покаже над морските вълни; и на нас често ни се струва, че събитието е предизвикано от последния тласък, а в същност то отдавна е зреело и е било готово да се изяви.

Нещастникът стоеше и размишляваше — къде да отиде? „Ти си проклет навеки!“, чу той безпощадната присъда, когато видя, че плодовете на труда, вдъхновен от внезапната му решителност, бяха унищожени. Когато човек е вървял дълго в една посока и е много уморен, той едва ли ще има сили да се обърне на друга страна. Вчера Трой направи слаб опит да промени живота си, но първият неуспех го обезкуражи. Да започне всичко отначало сигурно щеше да е трудно, дори и с могъщата подкрепа на провидението, но като видя, че то не само че не му помага, но даже се подиграва с несмелото му начинание — това вече беше свръх силите му.

Трой бавно се отдалечи от гроба. Дори не се опита да запълни дупката, да посади отново цветята или да оправи нещо. Просто хвърли своите карти и се отказа от играта. Тихо, незабелязан от никого, той излезе от гробището — в селото всички още спяха, — пресече полето и също тъй незабелязано излезе на главния път. Скоро Уедърбъри изчезна от погледа му.

А Батшеба остана като доброволна затворница в таванската стая. Вратата стоеше постоянно заключена, освен в случаите, когато влизаше и излизаше Лиди, за която в съседната стаичка беше поставен креват. Около десет часа, по време на вечерята, прислужницата погледна случайно през прозореца, забеляза светлината от фенера на Трой и съобщи за това на Батшеба. Известно време те гледаха светлината, недоумявайки какво би могло да означава това. После Лиди си легна.

Тази нощ сънят на Батшеба не беше спокоен. От съседната стаичка се чуваше дълбокото равномерно дишане на прислужницата, а стопанката на дома продължаваше да гледа през прозореца към блещукащата между дърветата светлина — която не светеше спокойно, а примигваше като морски фар — и дори не се досещаше, че там някой ходи напред-назад около фенера. Батшеба остана до прозореца, докато заваля и светлината изчезна. Тогава тя си легна и дълго се мята в постелята — в претовареното й съзнание отново и отново се появяваха картини от преживяната трагична нощ.

Още преди разсъмване тя стана, отвори прозореца и вдъхна с пълни гърди свежия утринен въздух. Прозорците бяха мокри от нощния дъжд и целите обсипани с трептящи сълзици; всяка сълза улавяше бледорозовия отблясък, пробил през облака, надвиснал от изток, където се зараждаше денят. От дърветата върху довеяните от вятъра листа равномерно падаха капки, а от църквата се носеше необичаен шум, който не приличаше на ритмичното почукване на капките — това бе клокоченето на изливащите се в ямата струи.

В осем часа на вратата почука Лиди и Батшеба отключи.

— Какъв силен дъжд валя тази нощ, мем — отбеляза Лиди, след като получи разпореждания за закуската.

— Да, много силен.

— Не чухте ли някакъв странен шум от гробището?

— Чух. Помислих, че сигурно водата се стича от покрива на камбанарията.

— Същото казва и пастирът мем. Той отиде да види какво е станало.

— Аха! Значи Габриел е тук?

— Да. Току-що се обади, пътьом, както и по-рано. Напоследък той почти не ни навестява. Но преди, когато водата падаше от камбанарията, тя удряше само по камъните, а този шум беше съвсем различен — сякаш вреше вода в гърне. Много странно.

Тъй като чувстваше, че не може да мисли, чете или да прави нещо, Батшеба помоли Лиди да остане и закуси с нея. Девойката, която в много отношения все още си беше останала дете, продължаваше да бърбори за неотдавнашните събития.