Томас Харди - Далече от безумната тълпа

Отсъствието на Трой продължаваше вече няколко дни и това озадачаваше и същевременно облекчаваше Батшеба. Обаче нищо не можеше да я извади от състоянието на хладно безразличие. Тя знаеше, че е навеки свързана с Трой, не виждаше никакъв изход от положението и не разчиташе на никаква случайност. Батшеба беше загубила самочувствието си на красавица и равнодушно, като страничен наблюдател размишляваше за очакваната я печална участ. Бъдещето се очертаваше пред нея в най-мрачни краски. Силната й млада гордост беше уязвена дълбоко, но заедно с това утихнаха и страховете й за утрешния ден, защото тревожна е само неизвестността, а Батшеба отдавна вече не очакваше нищо хубаво от живота. Рано или късно — най-вероятно не много късно — мъжът й щеше да се върне у дома. И тогава скоро ще настъпи краят на арендата на Горната ферма. Отначало агентът по арендирането на имоти проявяваше известно недоверие към Батшеба, наследницата на Джеймс Евърдийн, и смяташе, че е невъзможно една жена, при това толкова млада и хубава, да управлява ферма. Но завещанието на чичо й беше съставено тъй необичайно; преди смъртта си той неведнъж беше хвалил способностите й, а и тя самата така енергично и разумно се разпореждаше с многочислените стада, неочаквано наследени още преди подписването на договора за аренда, че хората повярваха в нейните сили и способности и повече нямаше никакви възражения. Напоследък тя започна да се съмнява дали бракът няма да се отрази по някакъв начин на юридическото й положение. Обаче смяната на фамилното име остана незабелязана и беше ясно само едно: ако по нейна или на мъжа й вина през януари не бъде внесен арендният наем, с тях няма много да се церемонят, а пък и те няма да заслужават снизхождение. Напуснеха ли фермата, със сигурност ги чакаше нищета.

Батшеба живееше с мисълта, че всичките й планове за бъдещето са рухнали. Тя не беше от жените, които хранят празни надежди; енергична и съобразителна, тя се различаваше от лекомислените глезли, за които надеждата е нещо като часовник — ако ги нахранят и приютят, сякаш навиват техния механизъм и настроението им веднага се оправя. С пълното съзнание, че е направила фатална грешка, тя се бе покорила на съдбата и хладнокръвно очакваше развръзката.

Следващата събота след заминаването на Трой, за първи път от сватбата си, тя отиде сама в Кастърбридж. Батшеба бавно си пробиваше път сред тълпата селски търговци; обикновено те се събираха пред зданието на Житната борса. И както винаги, гражданите ги наблюдаваха и си мислеха, че биха могли да живеят такъв здрав живот само ако се откажат от надеждите си да станат членове на градския съвет. Неочаквано човекът, който вървеше зад нея, подхвърли няколко думи на спътника си. Слухът на Батшеба беше остър като на диво зверче и тя ясно чу всичко, макар че не можеше да види лицата на говорещите.

— Търся госпожа Трой. Това тя ли е?

— Да, тази млада дама е госпожа Трой — отвърна другият.

— Нося й тъжна вест. Нейният мъж се е удавил.

Като надарена с пророческа дарба, Батшеба изпъшка:

— Не! Не е вярно! Не може да бъде!

След това тя не каза и не чу нищо. Ледената броня на самообладанието, с което се беше прикрила, внезапно се разкъса, чувствата се проявиха отново и я съкрушиха. Пред очите й притъмня и тя падна.

Но не на земята. Мрачният мъж, който стоеше под портала на старата Житна борса и я следеше с очи, чу възклицанието на Батшеба, веднага се озова до нея и успя да я подхване.

— Какво се е случило? — поддържайки Батшеба, Болдуд се обърна към съдбовния вестоносец.

— Мъжът й се е удавил в Лълуиндския залив. Бреговият пазач намерил дрехите му и вчера ги донесъл в Бъдмаут.

Очите на Болдуд заблестяха с особен огън и лицето му почервеня, издавайки вълнението, предизвикано от тайната надежда. В този момент всички погледи бяха устремени към него и безчувствената Батшеба. Той я вдигна на ръце, внимателно оправи гънките на роклята й — като дете, което вдига ранена от бурята птичка и оглежда смачканите й пера. После я понесе по улицата към странноприемницата „Кралски щит“. Там поиска отделна стая и в момента, когато полагаше — толкова неохотно — скъпоценния си товар на дивана, Батшеба отвори очи. Тя си спомни какво се беше случило и промълви:

— Искам да си отида в къщи!

Болдуд излезе от стаята и постоя малко в коридора, докато тя се съвземе. Страшно изненадан и поразен, той бе действал почти несъзнателно, а сега, когато до него достигна смисълът на случилото се, всичко беше вече минало. Няколко райски, блажени мига той беше я държал в обятията си. Има ли значение, че тя не бе почувствала това? Той я бе притискал до себе си; сърцата им бяха туптели заедно.