Томас Харди - Далече от безумната тълпа

В сърцето на Болдуд започна да се заражда велика надежда. Самоотвержената му преданост към Батшеба можеше да бъде наречена любовно безумие, което нищо на света не можеше да излекува — нито времето, нито промяната на положението, нито лош, нито добър слух. По време на затишието, което настъпи, след като всички се убедиха, че Трой се е удавил, трескавата вяра на Болдуд растеше като синапено зърно. Той трепетно я подхранваше и дори не обмисляше своите планове, опасявайки се да не би действителността да му покаже безразсъдството на неговите мечти. Най-после уговориха Батшеба да носи траур, и когато Болдуд я видя в църквата, облечена в черно, надеждата укрепна и той започна да вярва, че ще дойде време (може би не много скоро, но ще дойде), когато търпеливото му очакване ще бъде възнаградено. За сега той още не си задаваше въпроса дълго ли ще трябва да чака. Но убеждаваше себе си, че след като е преминала през суровата школа на живота, Батшеба ще се научи да щади чувствата на другите и ако в бъдеще се съгласи да се омъжи за някого, избраникът ще бъде той. Дълбоко в душата си тя храни добри чувства към него, разкайва се, че необмислено му е причинила страдания, и сега би се отзовала на съкровеното му желание по-охотно отпреди, когато беше обхваната от безумното увлечение, причинило й толкова разочарования. Може би ще стане възможно да се сближи с нея — все пак тя има добро сърце — и да завърже дружески и делови отношения, без, разбира се, да забравя своята цел и като скрива от нея страстното си желание. Такива бяха надеждите на Болдуд.

В очите на този зрял човек сега Батшеба беше още по-очарователна. Изобилно бликащата от нея младежка пламенност бе утихнала, призракът на щастието бързо помръкна, загуби власт над нея и тя навлезе в нов период от живота, без да губи нищо от поетичната си прелест.

Когато след двумесечно гостуване в Норкомб при старата си леля Батшеба се върна у дома, страстно любещият и тъгуващ фермер побърза да се осведоми за нея — течеше вече деветия месец от нейното предполагаемо вдовство — и да разузнае какво е отношението й към него. Това стана в разгара на сенокоса. На Болдуд му се удаде да се приближи до Лиди, която помагаше на полето.

— Радвам се да те видя, Лидия — галантно каза той.

Тя се усмихна глуповато, учудена от приветливото му обръщение.

— Вярвам, че госпожа Трой се чувства добре след дългото отсъствие — продължи той с развълнуван тон, както би се осведомил за нея който и да е съсед.

— Добре се чувства, сър.

— И сигурно е весела?

— Да, весела.

— Невесела ли каза?

— Не, сър. Казах само, че е весела.

— Тя споделя ли всичко с теб?

— Не, сър.

— Само някои неща, нали?

— Да, сър.

— Госпожа Трой ти се доверява, Лидия, и предполагам, тя има всички основания за това.

— Да, доверява ми се, сър. Аз бях с нея при всичките й нещастия — смъртта на мистър Трой и тъй нататък. И ако тя отново се омъжи, сигурно ще остана да живея при нея.

— Напълно естествено, щом ти е обещала — потвърди влюбеният стратег, у когото думите на Лиди предизвикаха сладостен трепет: обожаваната от него жена мислеше за втори брак!

— Не, тя не ми е обещавала. Аз просто така си мисля.

— Да, да разбирам. Когато тя споменава, че е възможно да се омъжи още веднъж, ти…

— Тя никога не е говорила за това, сър — възрази Лиди, като си помисли, че Болдуд сериозно оглупява.

— Разбира се, че не е — бързо се поправи той, чувствайки, че надеждите му отново се изпаряват. — Защо загребваш толкова много с греблото, Лидия? По-добре загребвай бързо и късо. Е, сега тя е господар на себе си и добре ще направи да запази свободата си.

— Да, веднъж господарката каза като на шега, че след шест години сигурно ще се омъжи пак, ако мистър Трой не се върне.

— След шест години… Казва, че би могла… Та тя може да се омъжи още сега, това е ясно за всеки здравомислещ човек, каквото и да говорят юристите.

— А вие нима сте ги питали? — наивно се осведоми Лиди.

— Не съм и помислил за това — изчервен отвърна Болдуд. — Лиди, мистър Оук каза, че сега можеш да се върнеш в къщи, ако искаш. Не е нужно да оставаш повече на полето. Аз ще се поразходя още малко. Довиждане.

Той се отдалечи, недоволен от себе си. Срамуваше се, защото за първи път през живота си беше действал със заобикалки. Бедният Болдуд, той можеше само да удря право в целта, като таран! Сега му беше неловко, че наговори толкова много глупости и което е по-лошо, изпадна в конфузно положение. Затова пък му се удаде да подразбере нещо. Новината беше вълнуваща и леко огорчителна, но същевременно и силно обнадеждаваща. След някакви си шест години Батшеба сигурно ще може да му стане жена! Сега вече той твърдо ще се надява и ако в разговора си с Лиди Батшеба само е споменала за омъжване, все пак това означава, че тя допуска такава възможност.