Томас Харди - Далече от безумната тълпа

Болдуд намери прислужницата, изпрати я при Батшеба и излезе на улицата с намерението да изясни всички обстоятелства около това произшествие. Но не успя да научи почти нищо, освен това, което вече беше чул. Тогава той нареди да запрегнат нейния кон в двуколката и когато всичко беше готово, се върна да й съобщи за това. Въпреки че все още беше слаба и бледна, Батшеба вече беше успяла да повика жителя на Бъдмаут, донесъл тази лоша вест. Той й съобщи всичко, което му беше известно.

Сега Батшеба едва ли беше в състояние да управлява кабриолета тъй както на идване и Болдуд най-деликатно предложи да й намери файтонджия или да я откара със своя файтон, който бе по-удобен от нейната кола. Батшеба меко отклони предложението му и фермерът веднага си тръгна.

След половин час с усилие на волята тя се овладя, седна в двуколката и взе поводите — отстрани човек не би могъл да предположи, че нещо се е случило. Тя излезе от града по една криволичеща задна уличка и бавно пое по пътя, без да забелязва нищо наоколо. Когато пристигна в Уедърбъри, вече притъмняваше. Слезе мълчаливо от кабриолета, хвърли поводите на момчето и веднага се качи горе. Лиди я посрещна на стълбищната площадка. Новината беше изпреварила Батшеба с половин час и Лиди въпросително погледна господарката си. Батшеба не каза нищо.

Тя влезе в спалнята, седна до прозореца и размишлява дълго, докато тъмнината я обви и очертанията й се замъглиха. Някой почука на вратата и влезе.

— Какво има, Лиди? — попита тя.

— Мислех, че може би ще трябва да си купите нови дрехи — колебливо отвърна Лиди.

— Какви дрехи?

— Траурни.

— Не, не — бързо възрази Батшеба.

— Но нали все пак трябва да се направи нещо за бедния…

— За сега още не. Мисля, че не е нужно.

— Защо, мем?

— Защото той е жив.

— Откъде знаете? — удивено попита Лиди.

— Не мога да кажа откъде и защо. Но ако беше мъртъв, всичко щеше да е много по-различно, Лиди… Може би щях да науча още някои подробности или щяха да намерят тялото му. С две думи всичко щеше да бъде не такова, каквото е сега… Аз съм съвсем сигурна, че той е жив!

Батшеба твърдо държеше на своето до понеделник, когато две нови обстоятелства разколебаха увереността й. Първо, в местния вестник тя прочете една кратка дописка. Някакъв журналист доказваше, че Трой се е удавил; освен това там се цитираха важните показания на младия доктор Баркър от Бъдмаут, който в писмо до редактора твърдеше, че е бил очевидец на нещастния случай. Той се бил изкачил на скалата в далечния край на залива точно когато слънцето залязвало. Изведнъж видял подхванатия от течението плувец и веднага разбрал, че нещастникът почти няма шансове за спасение, освен ако не е изключително силен физически. После плувецът се скрил зад носа и мистър Баркър изтичал по брега в същата посока. Но когато се изкачил на едно възвишение, откъдето морето се виждало добре, вече било тъмно и нищо повече не могъл да забележи.

Второ, пристигнаха дрехите на Трой, които тя трябваше да огледа и да потвърди, че са негови, въпреки че това отдавна бе направено от хората, запознали се със съдържанието на намерените в джобовете му писма. Колкото и да беше развълнувана, стана й ясно, че Трой се е съблякъл, напълно уверен, че скоро отново ще се облече, и само смъртта би могла да му попречи да направи това.

Батшеба се питаше: „Всички са уверени в неговата смърт; чудно, защо аз не съм?“ Странна мисъл, подсказана от живата още ревност, я накара да изтръпне: Трой я е изоставил и е последвал Фани на другия свят. Ами ако е сложил край на живота си, като е симулирал нещастен случай? Може би работата съвсем не е такава, както си мислят хората. Тя си спомни за проявеното онази нощ разкаяние и мисълта за неговото самоубийство тъй я завладя, че изобщо не помисли за една друга възможност не толкова трагична, но много по-страшна за нея.

Тази нощ Батшеба дълго седя край догарящия огън в камината. Донякъде успокоена, тя взе часовника на Трой, който й бяха върнали с останалите му вещи. Отвори задния капак, както бе направил той преди една седмица, в нейно присъствие. Там лежеше русият кичур — малкият фитил, който предизвика този силен взрив.

— Те си принадлежаха един на друг — проговори Батшеба. — За тях аз съм нищо, тогава защо да пазя нейната коса? — Тя поднесе кичура към огъня. — Не, няма да го изгоря… Ще го запазя за спомен от нея. Бедната! — неочаквано добави тя и дръпна ръката си от камината.