Томас Харди - Далече от безумната тълпа

Повечето стада на панаира бяха от саутдаунската или от уесекската рогата порода (каквито бяха овцете на Батшеба и Болдуд). Към девет часа, ред след ред, тези овце влязоха на площадката; извитите в красиви спирали рога висяха красиво от двете страни на главите им, а под рогата се криеха мънички бяло-розови уши. Виждаха се и овце от други породи, които с наситената си окраска напомняха леопарди без петна. Имаше също няколко от оксфордската порода, чиято вълна беше леко чуплива като ленените косици на дете; и от лестърската — с доста по-вълнисто руно, а най-къдрави бяха овцете от котсуолдската порода. Обаче най-живописно беше едно малко стадо ексмурска порода, случайно попаднало тази година на тържището. Пъстрите им муцуни и крака, тежките тъмни рога, увисналите от кафяво-черните им чела дълги кичури вълна се открояваха сред монотонното еднообразие.

Слънцето още не беше се издигнало много високо, когато хилядите блеещи и запъхтени от умора овце бяха разпределени по кошари; в ъгъла на всеки егрек пазеше по едно куче. Между плетовете имаше проходи, които скоро се изпълниха с купувачи и продавачи, надошли от близо и далеч.

Към обед на другия край на поляната всеобщото внимание бе привлечено от съвсем различна картина. Там издигаха огромна кръгла палатка от ново платно. Времето напредваше, стадата преминаваха от едни ръце в други, пастирите се поуспокоиха, отдъхнаха си и започнаха да проявяват интерес към палатката. Попитаха работника, който затягаше там някакъв сложен възел:

— Какво ще правите?

— Кралският цирк ще представи „Пътуването на Търпин до Йорк и смъртта на Черната Бес“ 66 66 Пътуването на Дик Търпин — а също неговият живот и екзекуцията му — е било тема на много пиеси и представления, изпълнявани от пътуващи театри и циркове в Англия през целия XIX век. Легендарният разбойник и конекрадец Дик Търпин бил обесен през 1739 г. в Йорк, на тридесет и три годишна възраст. Черната Бес — това е кобилата на Търпин. — веднага отвърна работникът, без да вдига очи, и продължи работата си.

Щом палатката беше издигната, оркестърът тозчас засвири бодър марш и програмата бе съобщена. Отвън стоеше Черната Бес като живо, но едва ли особено необходимо доказателство за истинността на уверенията, прозвучали от подиума, през който публиката трябваше да се покатери, за да влезе. Простодушните призиви подействаха тъй убедително върху сърцата и умовете на хората, че скоро се образува голяма тълпа. Сред първите там се провираха Джан Коган и Джоузеф Пуъграс, които имаха почивен ден.

— Как се бута тоя дангалак! Нахал! — изпищя една жена, като се обърна към Джан.

— Как да не те натискам, когато и мен ме лашкат отзад — бойно се оправдаваше Джан и се опитваше да разгледа напиращите отзад, но тялото му бе здраво заклещено и той едва можа да извие глава.

Настъпи тишина. После барабанът и тръбите загърмяха оглушително. Тълпата изпадна в екстаз, юрна се напред, и отново изтласка Коган и Пуъграс в жените.

— Ей, грубиян, защо се блъскаш в слабите жени? — извика една от жените, полюшвайки се като тръстика на вятър.

— Добри хора! — обърна се Коган към публиката, която го беше затиснала. — Виждал ли е някой по-глупава жена? Кълна се в смачканото си тяло, ако мога да се измъкна от пресата, дето ме е подхванала, тия проклети жени ще се радват на представлението без мен!

— По-кротко, Джан — шепнешком го умоляваше Джоузеф Пуъграс. — Могат да насъскат мъжете си против нас и все ще ни пречукат. Още като ги зърнах, тия женища ми се видяха вещици. Очите им святкат ли, святкат.

Джан се поумири, за да угоди на приятеля си и те постепенно се добраха до стълбата. Тълпата притисна Пуъграс и почти го сплеска като паяк, а шестте пенса за билет, които стискаше вече от половин час, тъй се нагорещиха, че когато жената с белосано лице и рамене, цялата накичена с медни пръстени и фалшиви брилянти, взе от него монетата, веднага я изпусна, очевидно решила, че той иска да изгори пръстите й. Най-после всички желаещи влязоха и отвън палатката заприлича на огромен чувал с картофи, цялата в издутини и вдлъбнатини — в платното се притискаха стотици гърбове, глави и лакти.

До задната стена на тази огромна палатка бяха допрени две по-малки — гримьорни за артистите. Първата от тях, мъжката, беше разделена наполовина с парче платно; в едното отделение, седнал на тревата, обуваше ботушите си млад човек, когото веднага бихме познали — сержант Трой.

Нека обясним накратко появяването на Трой в тази роля. Бригът, на който го закараха, трябваше да отплава, но там не достигаха моряци. Преди отплаването изпратиха в Лълуиндския залив лодка; както и предположи, дрехите му ги нямаше. Той отработи като моряк пътуването си до Съединените щати, където известно време обикаляше от град на град и се препитаваше с уроци по гимнастика, фехтовка и бокс. Седем-осем месеца бяха достатъчни, за да му омръзне този начин на живот. Жизнерадостният Трой се отличаваше с донякъде аристократични навици и докато имаше пари, му се харесваше да живее в необичайни условия, но когато джобовете му се изпразниха, животът там стана непоносим за него. Освен това той не забравяше, че ако реши да се върне в Англия, в Уедърбъри ще има дом с всички удобства. Често го занимаваше въпросът дали жена му го смята за мъртъв. Накрая реши да се върне. Но колкото повече се приближаваше към Уедърбъри, толкова това място губеше от привлекателната си сила и той се разколебаваше. Струва ли си да живее там постарому? Когато стигна в Ливърпул, мрачно си помисли, че във фермата сигурно няма да го посрещнат особено добре. Чувствата на Трой бяха способни само на случайни изблици, често причиняващи му такива неприятности, които обикновено се случват след силни и безгрижни преживявания. Батшеба не бе от жените, които можеш да въртиш на пръста си; не беше и от безропотно страдащите; пък и как ли ще живее с една енергична жена, на която още с влизането си във фермата ще бъде задължен за всичко — за храна, за подслон? Още повече напълно възможно е жена му да не успее да се оправи със стопанството и да се разори, ако това не е станало вече; и тогава той ще бъде задължен да я издържа. Какво го очаква? Те ще бъдат обречени на нищета, а призракът на Фани винаги ще ги разделя. Трой ще стане ядовит, Батшеба — язвителна! Мисълта за Уедърбъри предизвикваше сложни чувства у него — неприязън, съжаление и срам. От ден на ден той отлагаше завръщането си и ако можеше да намери подслон и средства на друго място, щеше да го отлага до безкрай.