Томас Харди - Далече от безумната тълпа

По това време — беше юли, два месеца преди Грийнхилския панаир — в един северен град той случайно попадна на представлението на пътуващ цирк. Трой направи силно впечатление на директора, след като обязди един буен кон, а после улучи от галоп с пистолетен изстрел ябълка и извърши други подобни подвизи. Тези таланти — за които до голяма степен трябваше да бъде благодарен на службата си в кавалерийския полк — му осигуриха приемане в трупата и главната роля на Търпин. Трой не се възгордя много от високата оценка на трупата, но това му даде още няколко седмици време. И така, вятърничав както винаги, той още не бе взел никакво решение и заедно с останалите членове на трупата се озова в този ден на Грийнхилския панаир.

Мекото есенно слънце вече се спускаше на запад, когато пред палатката се разигра следната сцена. Батшеба — доведена на панаира от чудака Пуъграс, — както и всички останали, прочете афиша и чу да съобщават, че световноизвестният майстор на обездката, мистър Френсис, ще изпълни ролята на Търпин. Тя беше млада, не особено затормозена от грижи и естествено то събуди нейното любопитство. Въпросното представление беше най-голямото и най-пищното на панаира, а останалите по-малки трупи бяха струпали палатките си около него като пиленца около квачка. Тълпата влезе в голямата палатка, и когато видя, че Батшеба остана сама, Болдуд, който цял ден търсеше възможност да я заговори, се приближи до нея.

— Надявам се, днес сте продали овцете изгодно, госпожо Трой? — развълнувано попита той.

— Да, благодаря ви — отвърна Батшеба и бузите й порозовяха. — Имах късмет и ги продадох всичките веднага щом пристигнахме, тъй че не се наложи да наемам кошара.

— И сега сте свободна?

— Да. Но след два часа трябва да се срещна с един търговец, иначе отдавна щях да си тръгна. Сега точно зяпах в тази голяма палатка и афиша. Гледали ли сте „Пътуването на Търпин до Йорк“? Нали Търпин наистина е живял?

— О, да, това е вярно. Дори веднъж, струва ми се — Коган каза, че един негов роднина познавал добре Том Кинг, приятел на Търпин.

— Имайте пред вид, че Коган обича да разправя всякакви удивителни истории за своите роднини. Не съм убедена, че може да му се вярва за всичко.

— Да, да, всички познаваме Коган. Но все пак Търпин наистина е съществувал. А вие сигурно не сте гледали това представление?

— Не съм. Когато бях малка, не ми позволяваха да ходя на такива места. Но какво става там? Защо е този шум? Как викат!

— Сигурно Черната Бес тръгва. Нали искате да видите това представление, госпожо Трой? Познах ли? Моля за извинение, ако греша. И ако нямате нищо против, ще ви взема билет. — Когато забеляза, че тя се колебае, той добави: — Аз няма да остана, защото съм го гледал.

Батшеба искаше да се поразвлече с представлението и не беше се качила на стълбата единствено защото й беше неприятно да бъде сама. Тя все се надяваше, че ще се появи Оук, който в такива случаи винаги й помагаше — това беше негово неотменно право. Но Оук го нямаше никакъв и затова тя каза:

— Ако първо отидете вие да видите дали има места, мисля, че ще вляза за няколко минути.

И след малко Батшеба влезе в палатката, съпроводена от Болдуд, който я заведе до едно „запазено“ място и излезе.

„Запазеното“ място се оказа покрита с алено сукно пейка върху парче килим, на най-видно място. Страшно смутена, Батшеба видя, че е единствената „почетна“ особа в цялата палатка; останалите зрители стояха прави, плътно заобиколили арената, и по всичко личеше, че се чувстваха много по-добре, въпреки че бяха заплатили двойно по-малко. Естествено самотно седналата на застланото с алено сукно почетно място Батшеба събуди в публиката не по-малък интерес, отколкото понитата и клоунът, които изпълняваха всевъзможни номера и трикове в очакване на Търпин. Какво да се прави, Батшеба трябваше да се примири с положението. Тя седна с достойнство и спокойно разстла полата си, тъй като беше сама на пейката. От присъствието на красивата жена всичко в палатката започна да изглежда поновому. След няколко минути тя забеляза долу пред себе си дебелия червен врат на Коган, а малко по-нататък — постния като на светец профил на Джоузеф Пуъграс.

Осветлението в полутъмната палатка беше своеобразно и много напомняше за картините на Рембранд.

Лъчезарният прозрачен есенен следобед преваляше, сенките потъмняваха, косите слънчеви лъчи, преминали през дупчиците и шевовете на платното, пронизваха синия сумрак в палатката, позлатявайки прашинките по пътя си, и хвърляха ярки петна върху отсрещната платнена стена, сякаш там бяха запалени малки висящи лампи.