Томас Харди - Далече от безумната тълпа

Трой разглеждаше внимателно нейния профил, наблюдаваше играта на сенките върху бузата й, розово-бялата раковина на малкото й ухо. Тя извади кесията си и настоя да плати, когато в палатката влезе Пениуейс. Трой се сепна. Дявол да го вземе! Сега едва ли ще му се удаде да спаси името си! Тъкмо смяташе да се дръпне от дупката, да последва Пениуейс и да разбере дали бившият управител го е познал, когато същият се появи пред него. От думите му Трой разбра, че е закъснял.

— Извинявам се, мем — каза Пениуейс, — но трябва да ви съобщя нещо, което се отнася лично до вас.

— Сега не мога да ви изслушам — хладно възрази тя. Очевидно беше, че Батшеба не понася този човек; в действителност той непрекъснато й досаждаше с всевъзможни сплетни и клюки с надеждата отново да спечели доверието й, като очерня другите.

— Аз ще ви го напиша — поверително прошепна Пениуейс, откъсна листче от опърпаното си мръсно тефтерче, наведе се над масата и написа със закръглен почерк:

„Мъжът ви е тук. Аз го видях. Кажете сега аз ли съм глупакът?“

После сгъна бележката и я подаде на Батшеба. Тя не пожела да я прочете, дори не вдигна ръка да я приеме. Тогава Пениуейс се изсмя нагло, хвърли бележката в скута й, рязко се обърна и излезе.

Въпреки че Трой не можеше да прочете какво е написал бившият управител, по действията и думите му той веднага се досети, че в бележката става дума за него.

— Проклятие! — прошепна той и в мрака от устата му се изсипа поток мръсни ругатни като отровен вятър.

В това време Болдуд взе бележката от коленете на Батшеба.

— Искате ли да я прочетете, госпожо Трой? Ако не желаете, ще я скъсам.

— Може би ще бъде неучтиво от моя страна, ако не я прочета — безгрижно отвърна Батшеба. — Но аз се досещам какво пише. Той моли да го препоръчам някъде или иска да ми съобщи поредната клюка за някой от моите работници. В последно време това му е единственото занимание.

Батшеба държеше бележката в дясната ръка. В този момент Болдуд й поднесе чинията със сандвичи. За да може да си вземе един от тях, тя прехвърли бележката в другата, в която още държеше кесията, и я отпусна долу, почти до самата стена на палатката. Ето момента Трой да спаси своята игра! Не трябваше да го пропуска! Той отново погледна красивата ръка, видя розовите връхчета на пръстите, сините венички на китката, обхваната от коралова гривна — колко познато му беше всичко това! После с мълниеносна бързина и несравнима ловкост той безшумно провря ръка под долния край на платното, което не беше опънато много силно, повдигна го леко, без да сваля очи от дупката, и дръпна бележката от ръката на Батшеба. Платното отново падна, а Трой усмихнат хукна в тъмнината, към насипа — изуменият вик на Батшеба го развесели. Изкачи насипа, скочи долу в рова, тичешком измина около стотина ярда, изкачи се горе и съвсем спокойно, като че ли нищо не беше се случило, тръгна към входа на палатката. Целта му беше да открие Пениуейс и да го застави да мълчи дотогава, докато той счете за нужно.

Трой стигна до входа на палатката, смеси се с тълпата зяпащи безделници и напрегнато затърси с поглед Пениуейс, защото не се решаваше да попита някого и по този начин да привлече вниманието към себе си. От няколко места се чу, че току-що бил направен дързък опит да бъде ограбена една млада дама, седнала до стената на палатката. Предполагаха, че крадецът е помислил бележката в ръката й за банкнота. Той повдигнал долния край на платното, грабнал бележката и избягал, без дори да докосне кесията. Но когато разбере грешката си, разочарованието му ще бъде безкрайно, подсмиваха се зяпачите. Впрочем, изглежда, много малко хора бяха чули за произшествието; цигуларят, който свиреше до входа на палатката, дори не прекъсна мелодията, а четиримата мрачни, прегърбени старци, с бастуни в ръце, както преди продължаваха своя танц — шотландската тропанка „Майор Моли“. Зад тях стоеше Пениуейс! Трой се промъкна до него, направи му знак и прошепна няколко думи. Двамата си размениха многозначителни погледи и се отдалечиха заедно в тъмнината.

Беше уговорено, когато Батшеба си тръгне, Оук да заеме мястото на Пуъграс на капрата и да я откара в Уедърбъри, защото привечер се оказа, че Джоузеф отново го е налегнала старата болест — „удвояващо око“ — и той няма да може да се справи със задълженията си на кочияш и защитник на дама. Но Оук беше много зает, тъй като трябваше да се занимава и с непродадената част от овцете на Болдуд. Без да споделя с Габриел или някой друг, Батшеба реши да се върне сама, както толкова често се беше връщала от Кастърбридж, като се довери на своя ангел-хранител. Обаче, когато срещна случайно (или поне на нея й се струваше така) фермера Болдуд, тя не можа да откаже на предложението му да я придружи на кон. Вече бе съвсем тъмно, но Болдуд я увери, че няма защо да се тревожи — луната ще се появи след половин час.