Томас Харди - Далече от безумната тълпа

— Най-тъжното е — мрачно каза тя, че за добро или зло ще трябва да се съглася, защото (това не съм го споделяла с никого) ако му откажа, той ще полудее.

— Така ли? — сериозно попита Габриел.

— Да, сигурна съм — продължи тя с неудържима откровеност. — И бог вижда, че съвсем не го казвам от суетност. Напротив, аз съм разстроена и потресена до дъното на душата си. Мисля, че съдбата на този човек е в мои ръце. Бъдещето му зависи от това как ще се отнеса към него. О, Габриел, при мисълта за такава отговорност цялата се разтрепервам. Това е ужасно!

— Мем, аз ще повторя нещо, което съм ви казвал и преди — рече Оук. — Той живее единствено с мечтите за вас. Все пак положението не е чак толкова страшно, колкото ви се струва. Вие знаете, че той винаги е бил саможив и мрачен, такъв му е характерът. Но щом като работата става толкова сериозна, защо да не му дадете това условно обещание? На ваше място бих го дал.

— Но дали ще бъде правилно? В миналото аз често съм постъпвала необмислено и това ме е научило, че жена, която е в центъра на вниманието, трябва да бъде особено благоразумна, за да запази уважението на хората. А аз наистина искам да действам предпазливо и дискретно. Шест години! Та дотогава всички можем да умрем. Освен това не е изключено да се върне мистър Трой. Обмислих всичко и виждам колко е нелеп този план. Не е ли безсмислено всичко това, Габриел? Не мога да разбера откъде му хрумна. Няма ли нещо неприлично тук? Вие знаете… нали сте по-възрастен от мен.

— С осем години по-възрастен, мем.

— Да, с осем години… Е, какво ще кажете?

— Споразумението е доста необичайно за един мъж и една жена, но според мен тук няма нищо лошо — бавно отвърна Оук. — Едно-единствено нещо може да ви накара да се замислите дали трябва да се омъжите за него. Вие не го обичате.

— Да, за любов и дума не може да става — отсече тя. — Аз не мога да обикна никого, за мен любовта е невъзможна, окончателно изживяна, абсолютно недопустима и достойна за презрение.

— Е, щом като не го обичате, струва ми се, че в споразумението няма да има нищо лошо. Ако бяхте пожелали по-скоро да се избавите от бремето, което се стовари върху вас с изчезването на мъжа ви, това щеше да бъде осъдително. Но ако питате мен, подобно споразумение, незасягащо чувствата ви, с човек, комуто искате да окажете голяма услуга, е съвсем друго нещо. Мем, обаче аз мисля, че истинско наказание е бракът с човек, когото не обичаш честно, с цялата си душа.

— Да, така е, и аз съм готова да понеса наказанието — твърдо каза Батшеба. — Знаете ли, Габриел, мен още ме мъчи съвестта, че с глупавото си лекомислие му причиних толкова много болка. Ако не бях се пошегувала тогава, той дори нямаше да се сети да ме иска за жена. Ах, да можех по някакъв начин да се откупя с пари и да снема греха от душата си!… Но такъв дълг се изплаща само по един начин и като честна жена аз съм задължена да го направя, без да мисля за себе си. Когато комарджията проиграе всичко, колкото и да му е неприятно и трудно, той все пак е длъжен да се разплати. Аз бях такава комарджийка и сега ви питам: вие знаете, че по-рано от седем години няма да преодолея съмненията и да се омъжа, пък и законът забранява това — нали мъжът ми се смята за изчезнал; кажете ми честно, имам ли право да обещая на Болдуд и по този начин да изкупя вината си? Нали това ще бъде изкупление? При тези обстоятелства бракът ми е крайно неприятен и аз не искам да вървя по пътя на някои твърде отстъпчиви жени.

— Според мен главното е дали вярвате, както всички нас, че мъжът ви е мъртъв.

— Да, защото ако беше жив, досега отдавна щеше да се върне. И аз не знам защо, но тъй мисля.

— Тогава по божия закон вие имате право да мислите за нов брак, както всяка друга вдовица, една година след смъртта на мъжа си. А защо не се посъветвате с пастора Търдли относно Болдуд?

— Не. Когато ми е необходимо да си изясня нещо, аз се обръщам към човек с широк кръгозор, а не към професионалист. По юридическите въпроси се съветвам с пастора, по медицинските — с адвоката, по финансовите — с доктора, а по нравствените ме интересува мнението на моя управител, тоест вашето.

— А по сърдечните въпроси?

— Моето собствено мнение.

— Боя се, че тук логиката ви малко понакуцва — отбеляза Оук с тъжна усмивка.

Тя не отвърна нищо и веднага си тръгна, като му подхвърли:

— Довиждане, мистър Оук.

Батшеба беше говорила с него напълно откровено и отговорът му я удовлетвори, като че ли не беше очаквала нищо друго. Но същевременно в глъбините на своята сложна душа тя изпита лекото убождане на разочарованието, въпреки че за нищо на света не би го признала дори на себе си. Оук нито веднъж не изрази желание да я види свободна и да се ожени за нея, нито веднъж не каза: „И аз като него съм готов да ви чакам.“ Ето това я огорчаваше. Тя, разбира се, не би обърнала внимание на подобна самонадеяност от негова страна. О, е, нали тя самата постоянно повтаряше, че такива мисли за бъдещето са непристойни. Пък и Габриел бе твърде беден, за да говори с нея за някакви чувства. И все пак той можеше да намекне за старата си любов и просто така, мимоходом, на шега, да се опита да заговори на тази тема. Това би й се харесало, може би щеше да й стане приятно и тогава тя сигурно щеше да съумее да му отговори ласкаво и обезоръжаващо: „Не.“ Но след като изслуша спокойния съвет, който в същност очакваше да чуе от него, нашата героиня цял ден не можа да се освободи от някакво необяснимо силно раздразнение.