Томас Харди - Далече от безумната тълпа

— Не мога да ви отговоря. Във всеки случай за сега още не мога.

— Но за в бъдеще?

— О, да. Напълно възможно е, някога.

— Добре тогава. Вие знаете, че дори и да няма нови доказателства, след около шест години ще можете пак да се омъжите и никой няма да посмее да ви осъди.

— Да — живо отвърна тя. — Знам. Но за това е още рано да говорим. Шест или седем години! Какво ще стане с нас дотогава?

— Годините минават бързо и когато се огледаме назад, това време ще ни се стори много кратко, много по-кратко, отколкото ви изглежда сега, защото те предстоят.

— Да, от собствен опит зная това.

— Сега ме изслушайте още веднъж — пламенно настоя Болдуд. — Ако ви чакам всичките тези години, ще се омъжите ли за мен? Вие сама казахте, че искате да изкупите вината си пред мен. Нека това бъде изкуплението!

— Но, мистър Болдуд, шест години…

— Бихте ли се омъжили за някой друг?

— Не. В никакъв случай! Просто сега ми е неприятно да говоря за това. Може би не е благоприлично и аз не трябваше да допускам такъв разговор. Да не говорим за това, моля ви. Възможно е, както казах, мъжът ми да е жив.

— Разбира се, щом не желаете, няма да говорим. Но какво непристойно има тук? Аз съм човек на средна възраст, готов да ви бъда опора до края на дните си. От ваша страна, разбира се, и дума не може да става за любовна страст или осъдителна прибързаност, в която между другото биха могли да обвинят мен. Но напълно ясно е, че достойнството ви няма да бъде накърнено, ако от чувство за съжаление или, както казвате, от желание да изкупите вината си вие се споразумеете с мен за много години напред. Това ще бъде договор, който ще уреди всичко и ще ме ощастливи, макар и не толкова скоро. Не направихте ли вие първата стъпка? Не бяхте ли почти моя? Защо да не се сближите отново с мен, ако позволят обстоятелствата? Кажете, умолявам ви! Батшеба! Обещайте ми — какво ви струва това?, — че ако се омъжите отново, то ще бъде само за мен!

Той говореше толкова развълнувано, че въпреки съчувствието си към него, на нея й стана страшно. Това бе чисто физически страх — страх на слабия от силния — без каквато и да е неприязън или отвращение. Тъй като много добре си спомняше яростното му избухване на пътя за Ялбъри и се опасяваше то да не се повтори, Батшеба отвърна разтревожена:

— Каквото и да стане, докато вие ме искате за ваша жена, няма да се омъжа за никой друг… Само това мога да кажа… Вие така ме изненадахте…

— Кажете направо, че след шест години ще станете моя жена! За непредвидени обстоятелства няма да говорим, защото в такива случаи нищо не може да се направи. Сега вече съм сигурен, че ще удържите на думата си.

— Затова и не се решавам да ви я дам.

— Дайте ми дума, умолявам ви! Спомнете си миналото и бъдете добра.

— Ах, какво да правя? — тежко въздъхна тя. — Аз не ви обичам и се боя, че никога няма да ви любя така, както жената трябва да обича мъжа си. Ако вие разбирате това, сър, и все пак ще бъдете щастлив, когато получите от мен обещание да се омъжа за вас след шест години, значи ми оказвате голяма чест. Аз бих могла да се съглася само от приятелски чувства, но щом вие толкова високо цените съгласието на жената, която вече не може да уважава себе си както преди и едва ли е способна да обича, тогава аз… аз ще…

— Ще обещаете?

— … Ще си помисля дали ще мога скоро да ви обещая.

— Но това скоро може да значи никога?

— О, не. Наистина скоро. Да речем, на Коледа.

— На Коледа! — той помълча и след малко добави: — Добре. Дотогава няма да говорим за това.

Необикновеното състояние, в което се намираше Батшеба, доказваше до каква степен душата е роб на тялото, колко силна е зависимостта на безплътния дух от осезаемата плът и кръв. Можем без преувеличение да кажем, че тя изпита въздействието на някаква външна сила, която потискаше волята й, принуди я да даде това необичайно обещание за много години напред и дори й внуши мисълта, че е длъжна да направи това. Когато минаха няколко седмици от нощния им разговор и наближи Коледа, тя се разтревожи не на шега.

Веднъж в случаен дружески разговор с Габриел тя сподели своите затруднения. Откровението донесе известно облекчение на Батшеба, но това беше нерадостно чувство, с горчив привкус. Проверяваха с Оук сметките, когато по някакъв повод той каза за Болдуд:

— Той никога няма да ви забрави, мем, никога!

И тя неволно издаде тревогата си; разказа му каква неприятност й се е случила, за това, че Болдуд иска тя да се омъжи за него и колко се надява той на съгласието й.